Размисли 29.0: кубчета от думи

Тези дни се замислих, че ако отново хвана „перото“ в ръка, ще трябва да се ударя по главата с него, та дано отново ми дойде вдъхновението за писане.
Преди време откривах себе си в една мисъл на големия Едуард Олби: “I write to find out what I’m talking about.”, но напоследък явно съм се изгубил и се лутам в тъмното недоспал.
Истината е, че нямам време и най-вече вдъхновение. Първото е страшно, от второто тръпки ме побиват.

„Думите – тези кубчета за игра на възрастните…“

Имам нужда да се наспя. Сънят ще калибрира компаса ми, с който ще се ориентирам за посоката, в която трябва да вървя и да открия отново вдъхновението си.
Но преди това трябва да съборя стената пред себе си и да започна да я изграждам отново – вече с подходящите кубчета. Този път ще оставя пролука за врата и прозорец, за да може думите да излязат навън. И пак ще хвана китарата в ръка, и пак ще си купя фотоапарат, и пак ще пътувам, и пак ще пиша. С тази разлика обаче, че вече няма да се интересувам от изборите на хората и няма да ги съдя: ако сте решили да слушате чалга, няма да ви убеждавам, че това е кофти музика – просто ще се махна от вас, за да не ми пречите с избора си; ако сте решили да не четете, няма да ви убеждавам да го направите – просто ще се махна от вас, за да не ми пречите с избора си; ако сте решили да не бъдете щастливи, няма да ви убеждавам, че животът е пълен с изходи – просто ще се махна от вас, за да не ми пречите с избора си.

А сега наистина трябва да започна и да пренаредя думите си.
После и живота си.
Но първо ще се наспя, за да мога да намеря вдъхновението си.

Реклами

The Professor

„Професорът“ на режисьора Уейн Робъртс е дълбоката изповед на университетския преподавател по английски език Ричард Браун (в ролята Джони Деп), които, след като научава, че е неизлечимо болен от рак на белите дробове, започва да живее по начин, който е в пълен разрез с досегашните му принципи.

Ричард започва да пуши, да пие и да бъде саркастичен към околните – живот на пълни обороти и без правила. И сякаш с право – какво ли може да изгуби повече от това?

Ричард има избор: да изживее дните си свободно, без да го е грижа за синдрома „какво ще кажат другите“. И той започва новия си „живот“ с чаша малцово уиски в ръка.
„Дръжте се далеч от тези, в които има дори най-слабата концепция за преднамереност“, съветва своите студенти и крачи смело напред.

Ричард признава, че през по-голямата част от живота си е правил грешки и се е провалял, и в резултат на това не е успял да направи нищо особено с живота си.
Ето защо той почва да следва максимата: всеки е нямал по нещо в тоя живот, но това не бива да му служи като извинение. Защото какво съществуване, по дяволите, ако обърнем гръб на най-важното – да живеем живот, пълен с впечатления, които самите ние избираме?

Когато ти стане скучно, смелостта има склонността да се превръща в апатия. Когато ти остават няколко месеца живот, нещата се променят.

Confession.

Higher

„Rising from the empty world that surround us,
for when I see you – I believe you“

– „Empty World“, Gravity Co.

Не знам защо ми се искаше да започна с „Причина и следствие“ на Буковски. Може би защото напоследък пиша малко, а когато го правя – то е за да жаля за изгубени души. Може би не пиша, защото не пия достатъчно, както ме посъветва да направя една позната снощи. Може би не пиша, защото хората малко четат.
Може…

Но все пак започнах с „Empty World“на Gravity Co. и не защото това е любимата ми песен, не.
По дяволите, Яворе!, всичките твои песни са ми любими!

Яворе, ти няма да прочетеш този текст, а аз повече няма да чакам отговор от теб. Но, Яворе, иска ми се, както пее Свилен от „Остава“, да се докосна до Бог и да видя дали там, където си сега, е така, както Бодлер твърди, макар и за един друг свят:
„…и всичко там е красота – любов, покой, мечта.“.

Яворе?

Размисли 28: не правете тези неща

Не, недейте. Наистина, недейте.

Недейте да бъдете патриоти само два пъти в годината – на Денят на Съединението и на Денят на Независимостта.
Недейте да сте и християни само два пъти в годината – по Великден и на Коледа.
Недейте да обичате само на 14-ти февруари.
Недейте да подарявате цветя на спящите до вас жени само на 8-ми март.
Недейте да вярвате, че България ще се оправи след всеки 1-ви януари.
Недейте да спирате цигарите, алкохола и наркотиците всеки понеделник.
Недейте да обръщате „новата страница“ от утре.
И най-сетне: недейте да се чувствате свободни само на 3-ти март.

Не, недейте. Наистина, недейте.

C’est la fucking vie

Наскоро гледах  „Посоки“ на Стефан Командарев. Чудесен и провокативен филм, показващ по болезнен начин другата страна на България – онази, за която не е стигнала от лъскавата европейска опаковка. Онази България, за която гостите от Европа никога няма да разберат – няма да разберат защо мерната единица за съществуване на много хора е „колкото да има за хляб и цигари”, няма да разберат как се живее с 90 евро на месец, няма да разберат колко вълнуващо е за нашенеца, когато си купи кола на 14 години и я обяви за „като нова” пред приятелите си. Онази България, която Светослав Минков преди много години е описал в своя разказ „Гост от Запад” .

На мнозина обаче филмът не се е понравил. По всяка вероятност защото не искат да признаят факта, че това, което Командарев е показал, е по-голямата част от действителността не само в София, ами в цяла България. Може и да не сте съгласни с гледната точка на Командарев, но трябва да признаете, че много от нещата у нас не струват и са скапани. Скапани са ни покривите, скапани са ни парковете, скапани са ни пътищата, скапани са ни колите, скапани са ни продуктите и услугите, скапана ни е културата, скапани са ни душите – всичко ни е скапано…

И като споменах пътищата, днес ми падна ауспухът в една от многобройните ями, които зеят по републиканските ни пътища. Падна и аз коленичих в калта, за да го вържа с тел. Хора, никога не се смейте на човек, който носи тел със себе си. НИ-КО-ГА! Този човек е умен и предвидлив. Аз съм умен и предвидлив, но и много изнервен. Изнервен съм, защото плащам данъци на жилище и автомобил; изнервен съм, защото плащам винетка, гражданска и технически преглед, но също така плащам и в сервиза, защото често си чупя колата по скапаните ни подобия на шосета; изнервен съм, защото всеки шибан месец цените на горивата растат, а на всеки шест месеца растат и тези на храните, тока и водата.

Untitled

Вчера влязох в задочен спор защо празнувам денят на Свети Патрик, а не 3 март. Извинете ме, но не мога да развея байряка и да гръмна с пищова, правейки се на патриот за един ден, след като в останалите 364 дни от годината псувам България. Предпочитам да си отворя една бира и да се почувствам поне малко европеец. Пак вчера една позната сподели в обичния ми twitter, че все по-малко обича България, а аз и казах, че това усещане го споделя всеки разумен българин.

C’est la fucking vie, както се казва.

Размисли 27.0: прости – едно ударение разлика

       „Законът е над всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него…”
                                                                                                                                                 – Б. Тосия

И така, традицията изисква на днешния ден всеки да поиска прошка от хората около себе си – близки и познати, за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.

Но, каже те ми, има ли нещо по-лицемерно от това да застенеш пред онзи, когото си излъгал и предал и с невинен поглед и тих гласец да му кажеш: „Прости”?
Нека си говорим истината: днес не бива да искаме прошка за мерзостите, които сме направили, не. Днес би трябвало да казваме на хората около нас: „Прощавайте, но отново ще ви забия нож в гърба”, защото времето е такова и го изисква – да стъпиш с калните обувки на главата на най-близкия си, за да може да покажеш своята глава над тинята и да не се удавиш.

Хората очакват да бъдат лъгани: че ги уважават, че разчитат на тях, че са красиви, че са обичани, че ще пътуват по истински пътища, че ще получават прилични заплати и прочее. Същите тези хора се разочароват по пътя към своите очаквания и – изумително! – един ден застават пред своите тирани и казват: „Простено – прости”. Не ги разбирам. Наистина не разбирам защо е цялото това бездушие и безсилие.

Тези дни гледах отново „12” на Никита Михалков и неминуемо се върнах назад във времето, която и мен са лъгали, а аз съм прощавал – нещо, което днес вече не бих направил по никакъв повод.  Върна ме назад, защото филмовият шедьовър на Михалков разказва 12 покъртителни истории, коя от коя по-лична и тежка.
И все пак лентата на руския режисьор не е за прошката, а за милосърдието, което, според Тосия, стои високо над закона. Та в този ред на мисли: с кое право потъпкваме човешките души и после искаме от тях да ни простят, но и друго: е ли правилно да наречем онези, които искат прошка лицемери, а прощаващите – прости? Разликата е в ударението…

2017-/+2018

Няма да крия, че декември е най-трудният месец в годината поне за мен, защото, дори и да не ми се иска, се налага да направя равносметка на изминалите 12 месеца и да отчета за себе си всичките успехи и поражения както в личен, така и в професионален план.

Наскоро една моя позната сподели в обичния ми до смърт Twitter: „За всичко са виновни очакванията”. Ето защо този път няма да анализирам отминаващата година, а ще ви споделя по едно от пожеланията, които отправих към вас през отминалите 5 години. Вие сами преценете оправдават ли се очакванията или не.

И така:

  • през 2016-та година ви пожелах да разчитате предимно на себе си, да не давате втори шанс на човек, който ви е предал и да знаете, че провал е когато прецакате втория шанс – първият е само урок;
  • през 2015-та ви споделих петият закон на манипулацията според Йозеф Киршнер, който гласи: „Ако познавате силата на чувствата, ще погледнете с други очи на много неща от живота – морал, нравственост, почтеност, доброта.”, т.е. опознавайки вътрешния свят на човека до вас, стремете се да го уважавате, а не да го употребявате;
  • през 2014-та ви пожелах по-малко нерви, повече емоции с приятели и колеги и най-важното: да обръщате повече внимание на спящия до вас човек;
  • през 2013-та ви пожелах никога да не изпитвате мъка, за да не ви се налага да минавате през всичките й 5 фрази, за които психиатърката Елизабет Къблър-Рос пише: отрицание – гняв – пазарене – депресия – примирение;
  • през 2012-та ви пожелах да си поставяте цели, които да следвате (без значение, че вероятно ще се разочаровате по пътя към тях) и да се учите, докато сте живи.

Общо взето – това е.
Не очаквайте нищо от новата година, защото предните ми показаха, че всичко може да се обърне на 180 градуса както в положителен, така и в отрицателен план. Оставете се на въртележката наречена живот и не се разочаровайте от хора, които не знаят какво искат (най-вече от вас). Живейте, докато на мода не е излязло нещо друго за правене, както съветва безсмъртният Станислав Лец.
И дишайте. Дишайте много.