„Жерминал“

Ако накарате истината да замълчи и я погребете дълбоко под земята, тя ще поникне, набрала такава експлозивна сила, че ще помете всичко по пътя си.
– Емил Зола

Два свята и нито един излишен – над Земята и под Земята.
Горе всички са различни, долу всички са равни.
Два свята и никога три.

Преди много, много години френският писател Емил Зола прекарал известно време в едно селце, намиращо се в Северна Франция, за да събира материал за своята книга „Жерминал”. В това малко селце се намирала каменовъглена мина с печална слава. Наричали миньорите й „черните мутри”, а самата местност, където била минала – „Черният Египет”.

За самите миньори е писал и Ървинг Стоун в биографичната книга за Винсент Ван Гог „Жажда за живот”. Описвал ги е като малки, почернели от въглищен прах човечета, изнурени от работа, страдащи от охтика, вечно гладни и жадни. Черните мутри от Боринажа – над земята треперещи от глад и студ, под земята – изгарящи от жажда и топлина. Хора, загубили човешкият си облик. Хора, за които единствените удоволствия в живота са били двете 10-минутни почивки, през които са могли да хапнат парче хляб и сирене, прокарвайки залъга с възкисело кафе.

Романът на Зола е история за експлоатацията на труда, за потъпкването на човешките права и за изгубените надежди. Насочен към проблемите на тогавашното индустриално общество, той носи след себе си и въпроси за социалната несправедливост – ниско заплащане, безобразни условия на труд, мизерия, болести, преждевременна смърт. И противно на всякаква логика, миньорите са харесвали работата си. Изпитвали са една латентна привързаност към мината и тази привързаност е могла да бъде обяснена само по един единствен начин – благодарение на мината, те са могли да изхранват своите семейства. Почернелите от въглищен прах миньори не са се плашели от високата смъртност в подземните тунели, плашели са се от погледите на гладните им деца.

След поредното срутване на подземен тунел, поради некачествено укрепване на стените – къде от липса на време, къде от липса на материали, управителите решават да спрат работата в тунела. За миньорите на този обект това е означавало сигурна смърт. Недоволството прераства е неподчинение, а то – в бунт. Решавайки да защитят хляба, семействата си и човешките си права, миньорите вземат нещата в свои ръце…

„Левиатан“

През далечната 1651 година английският философ Томас Хобс публикува своя трактат „Левиатан“, посветен на проблемите на философията на правото и на същността и ролята на държавата в обществения живот.
За онези от вас, които не знаят, Левиатан е библейско чудовище, символизиращо силата на материята и господството на природата, която принизява човека. Хобс използва този библейски образ символично, за да опише властта на държавата като суверен над индивида.

В „Левиатан“ на режисьора Андрей Звягинцев обаче от държавното чудовище е останал само един скелет, символ на самоизяждащите се, корумпирани чиновници. Една грозна и иронична препратка към разсъжденията на Хобс, че без власт хората биха се озовали в състояние на „война на всеки срещу всеки“. С тази разлика, че тук воюват държавен апарат и църква срещу редовия гражданин.

А той, гражданинът, в случая е обикновен автомонтьор, живеещ в малкото градче Прибрежний, на брега на морето, който е принуден да ремонтира безплатно полуизгнилата джипка на местният началник на милицията полицията. На същия този гражданин кметът на града се опитва да отнеме работилницата, дома и земята и то с помощта не само на цялата държавна машина, но и с благословията на църквата. Убеден в правотата си, обикновеният гражданин се опълчва на властта и… бива смазан и унищожен като насекомо.

„Левиатан“ на Андрей Звягинцев е истински филм-чудовище, описващ по безпощаден начин мрачния и прогнил живот в руската провинция – там, където, за да живееш, трябва да коленичиш пред властта; там, където, за да оцелееш, трябва да се подчиняваш безусловно; там, където, за да си някой, всъщност трябва да си безличен…

Размисли 31.0: трябва

Трябва.
Трябва да започна да пиша отново. Имам нужда от своя отдушник, за да документирам на хартия всичко онова, което се случва около мен – емоции, страсти, кризи, човешки взаимоотношения, любови, скрити помисли, музика, кино, образование, политика. Всичко, всичко наоколо, което ме тормози от известно време и бушува вътре в мен.

Трябва отново да изцапам пръстите си с графита от молива и листовете с мастилени петна. Ако пушех, и пепелникът ми щеше да е пълен с угарки от цигари, болезнено забити в него като парчета стъкла в нечие туптящо сърце.

Трябва отново да започна да споделям. Представа си нямате колко важно е общуването, колко важна е комуникацията. Дори и да сгрешите, говорете. Прикривайки или мълчейки, кашите, които сте забъркали, няма да се оправят сами – трябват разговори.

Трябва отново да направя компромис със себе си и да спра да съдя хората за грешките, които са направили. За изборите, с които са решили да живеят. За лъжите, които са заключили дълбоко в себе си.

Трябва да спра да се опитвам да лепя счупеното, защото белезите остават. Трябва още куп неща да свърша, а времето недостига.
Трябва да започна да пиша отново.
Трябва.

Размисли 30.0: котка на име Интрига

Ако имах котка, бих я кръстил Интрига.
Защото и котките, досущ като хората със скучен живот, обичат да плетат интриги, за да си го разнообразяват.
То какво ли друго да правят, замаяни от шамара на еднообразието…

Идат избори и как по-добре да приковем вниманието на избирателите, ако не им покажем няколко голи женски тела?

Порнографските снимки и на приятелката на кандидат-кмета за София, и на дамата кандидат-кмет за Момин проход, които изтекоха в медиите, ако изобщо можем да говорим дори за остатъци на медии у нас, показват само едно – моралният упадък е подкопал дъното и то не само в същата тази медийна среда, но и в човешката, в личностната – по отношение на завистта и интригантството.

Едва ли и двете мадами са се снимали с цел да се покажат на обществения гледец. Разберете ги: това е проява на интимен акт – може да са участвали двама, трима или петима в тази фотографска сесия, а вярвам и не само фотографска, но и сексуална, но какво от това? Важното е да не разбират приятелите им (ако и те не са участвали), мъжете им (ако и те не са участвали), шефовете им (ако и те не са участвали), съседите им (ако и те не са участвали), съгражданите им (ако и те не са участвали), избирателите им (ако и те не са участвали) и медиите. Но най-вече медиите.

Самата интимност винаги е носела белега на дълбоко личен и доверен акт, крайно свойски и съкровен. Интимността и похотта нямат място в политиката, не и по този начин – показани в навечерието на изборите. Тяхната роля е да стоят в сянка и да не бъдат излагани пред погледите на обществото – затова и се наричат интимни. Тяхната роля е да носят наслада, а не отвращение. Те трябва да бъдат скрити. Показността не е присъща тяхна характеристика, дори напротив.
И вместо да ги съдите, замислете се – за колко от другите кандидат-кметове, голите снимките на които все още не са изтекли в медиите, знаете, че не са „такива“?

А сега, вместо да се занимавате с интриги, обърнете внимание на спящата до вас жена или си представете, че една от двете очернени мадами е спящата до вас жена.


Размисли 29.0: кубчета от думи

Тези дни се замислих, че ако отново хвана „перото“ в ръка, ще трябва да се ударя по главата с него, та дано отново ми дойде вдъхновението за писане.
Преди време откривах себе си в една мисъл на големия Едуард Олби: “I write to find out what I’m talking about.”, но напоследък явно съм се изгубил и се лутам в тъмното недоспал.
Истината е, че нямам време и най-вече вдъхновение. Първото е страшно, от второто тръпки ме побиват.

„Думите – тези кубчета за игра на възрастните…“

Имам нужда да се наспя. Сънят ще калибрира компаса ми, с който ще се ориентирам за посоката, в която трябва да вървя и да открия отново вдъхновението си.
Но преди това трябва да съборя стената пред себе си и да започна да я изграждам отново – вече с подходящите кубчета. Този път ще оставя пролука за врата и прозорец, за да може думите да излязат навън. И пак ще хвана китарата в ръка, и пак ще си купя фотоапарат, и пак ще пътувам, и пак ще пиша. С тази разлика обаче, че вече няма да се интересувам от изборите на хората и няма да ги съдя: ако сте решили да слушате чалга, няма да ви убеждавам, че това е кофти музика – просто ще се махна от вас, за да не ми пречите с избора си; ако сте решили да не четете, няма да ви убеждавам да го направите – просто ще се махна от вас, за да не ми пречите с избора си; ако сте решили да не бъдете щастливи, няма да ви убеждавам, че животът е пълен с изходи – просто ще се махна от вас, за да не ми пречите с избора си.

А сега наистина трябва да започна и да пренаредя думите си.
После и живота си.
Но първо ще се наспя, за да мога да намеря вдъхновението си.

The Professor

„Професорът“ на режисьора Уейн Робъртс е дълбоката изповед на университетския преподавател по английски език Ричард Браун (в ролята Джони Деп), които, след като научава, че е неизлечимо болен от рак на белите дробове, започва да живее по начин, който е в пълен разрез с досегашните му принципи.

Ричард започва да пуши, да пие и да бъде саркастичен към околните – живот на пълни обороти и без правила. И сякаш с право – какво ли може да изгуби повече от това?

Ричард има избор: да изживее дните си свободно, без да го е грижа за синдрома „какво ще кажат другите“. И той започва новия си „живот“ с чаша малцово уиски в ръка.
„Дръжте се далеч от тези, в които има дори най-слабата концепция за преднамереност“, съветва своите студенти и крачи смело напред.

Ричард признава, че през по-голямата част от живота си е правил грешки и се е провалял, и в резултат на това не е успял да направи нищо особено с живота си.
Ето защо той почва да следва максимата: всеки е нямал по нещо в тоя живот, но това не бива да му служи като извинение. Защото какво съществуване, по дяволите, ако обърнем гръб на най-важното – да живеем живот, пълен с впечатления, които самите ние избираме?

Когато ти стане скучно, смелостта има склонността да се превръща в апатия. Когато ти остават няколко месеца живот, нещата се променят.

Confession.

Higher

„Rising from the empty world that surround us,
for when I see you – I believe you“

– „Empty World“, Gravity Co.

Не знам защо ми се искаше да започна с „Причина и следствие“ на Буковски. Може би защото напоследък пиша малко, а когато го правя – то е за да жаля за изгубени души. Може би не пиша, защото не пия достатъчно, както ме посъветва да направя една позната снощи. Може би не пиша, защото хората малко четат.
Може…

Но все пак започнах с „Empty World“на Gravity Co. и не защото това е любимата ми песен, не.
По дяволите, Яворе!, всичките твои песни са ми любими!

Яворе, ти няма да прочетеш този текст, а аз повече няма да чакам отговор от теб. Но, Яворе, иска ми се, както пее Свилен от „Остава“, да се докосна до Бог и да видя дали там, където си сега, е така, както Бодлер твърди, макар и за един друг свят:
„…и всичко там е красота – любов, покой, мечта.“.

Яворе?

Размисли 28: не правете тези неща

Не, недейте. Наистина, недейте.

Недейте да бъдете патриоти само два пъти в годината – на Денят на Съединението и на Денят на Независимостта.
Недейте да сте и християни само два пъти в годината – по Великден и на Коледа.
Недейте да обичате само на 14-ти февруари.
Недейте да подарявате цветя на спящите до вас жени само на 8-ми март.
Недейте да вярвате, че България ще се оправи след всеки 1-ви януари.
Недейте да спирате цигарите, алкохола и наркотиците всеки понеделник.
Недейте да обръщате „новата страница“ от утре.
И най-сетне: недейте да се чувствате свободни само на 3-ти март.

Не, недейте. Наистина, недейте.

C’est la fucking vie

Наскоро гледах  „Посоки“ на Стефан Командарев. Чудесен и провокативен филм, показващ по болезнен начин другата страна на България – онази, за която не е стигнала от лъскавата европейска опаковка. Онази България, за която гостите от Европа никога няма да разберат – няма да разберат защо мерната единица за съществуване на много хора е „колкото да има за хляб и цигари”, няма да разберат как се живее с 90 евро на месец, няма да разберат колко вълнуващо е за нашенеца, когато си купи кола на 14 години и я обяви за „като нова” пред приятелите си. Онази България, която Светослав Минков преди много години е описал в своя разказ „Гост от Запад” .

На мнозина обаче филмът не се е понравил. По всяка вероятност защото не искат да признаят факта, че това, което Командарев е показал, е по-голямата част от действителността не само в София, ами в цяла България. Може и да не сте съгласни с гледната точка на Командарев, но трябва да признаете, че много от нещата у нас не струват и са скапани. Скапани са ни покривите, скапани са ни парковете, скапани са ни пътищата, скапани са ни колите, скапани са ни продуктите и услугите, скапана ни е културата, скапани са ни душите – всичко ни е скапано…

И като споменах пътищата, днес ми падна ауспухът в една от многобройните ями, които зеят по републиканските ни пътища. Падна и аз коленичих в калта, за да го вържа с тел. Хора, никога не се смейте на човек, който носи тел със себе си. НИ-КО-ГА! Този човек е умен и предвидлив. Аз съм умен и предвидлив, но и много изнервен. Изнервен съм, защото плащам данъци на жилище и автомобил; изнервен съм, защото плащам винетка, гражданска и технически преглед, но също така плащам и в сервиза, защото често си чупя колата по скапаните ни подобия на шосета; изнервен съм, защото всеки шибан месец цените на горивата растат, а на всеки шест месеца растат и тези на храните, тока и водата.

Untitled

Вчера влязох в задочен спор защо празнувам денят на Свети Патрик, а не 3 март. Извинете ме, но не мога да развея байряка и да гръмна с пищова, правейки се на патриот за един ден, след като в останалите 364 дни от годината псувам България. Предпочитам да си отворя една бира и да се почувствам поне малко европеец. Пак вчера една позната сподели в обичния ми twitter, че все по-малко обича България, а аз и казах, че това усещане го споделя всеки разумен българин.

C’est la fucking vie, както се казва.

Размисли 27.0: прости – едно ударение разлика

       „Законът е над всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него…”
                                                                                                                                                 – Б. Тосия

И така, традицията изисква на днешния ден всеки да поиска прошка от хората около себе си – близки и познати, за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.

Но, каже те ми, има ли нещо по-лицемерно от това да застенеш пред онзи, когото си излъгал и предал и с невинен поглед и тих гласец да му кажеш: „Прости”?
Нека си говорим истината: днес не бива да искаме прошка за мерзостите, които сме направили, не. Днес би трябвало да казваме на хората около нас: „Прощавайте, но отново ще ви забия нож в гърба”, защото времето е такова и го изисква – да стъпиш с калните обувки на главата на най-близкия си, за да може да покажеш своята глава над тинята и да не се удавиш.

Хората очакват да бъдат лъгани: че ги уважават, че разчитат на тях, че са красиви, че са обичани, че ще пътуват по истински пътища, че ще получават прилични заплати и прочее. Същите тези хора се разочароват по пътя към своите очаквания и – изумително! – един ден застават пред своите тирани и казват: „Простено – прости”. Не ги разбирам. Наистина не разбирам защо е цялото това бездушие и безсилие.

Тези дни гледах отново „12” на Никита Михалков и неминуемо се върнах назад във времето, която и мен са лъгали, а аз съм прощавал – нещо, което днес вече не бих направил по никакъв повод.  Върна ме назад, защото филмовият шедьовър на Михалков разказва 12 покъртителни истории, коя от коя по-лична и тежка.
И все пак лентата на руския режисьор не е за прошката, а за милосърдието, което, според Тосия, стои високо над закона. Та в този ред на мисли: с кое право потъпкваме човешките души и после искаме от тях да ни простят, но и друго: е ли правилно да наречем онези, които искат прошка лицемери, а прощаващите – прости? Разликата е в ударението…