Vox Populi Vox Dei

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важела общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.

За онова време аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на тоталитаризма. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…

Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си не разбирах ситуацията.

Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.

Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата, работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е, същите са си.

Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както се случва и по време на избори. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който дава. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, а те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!

Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.

Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!

Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.

Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.

Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!