Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘алкохол

MR 73 (The Last Deadly Mission)

leave a comment »

 

 

MR 73 е филм на френския режисьор Оливие Маршал и е базиран по действителен случай.
В лентата майсторски са преплетени различни човешки съдби, които са обединени от едно нещо – всеки от героите крие тежко минало, с което все още се бори и не съумява да преживее.

– Пиян си, сутринта…?

MR 73 е личната драма на всеки един от нас: добрият, който е изгубил вярата си и се е отдал на алкохола, опитвайки се да преглътне мъката, утаила се на дъното на бутилката; красавицата, която е поставила личните си проблеми над всичко останало и наказва близките по особено болезнен начин от страх самата тя да не бъде наказана; горделивата дама, която е влюбена в добрия, защото вижда в него сродната си душа, но живее с лошия, но богат побойник; злодеят, който се опитва да изкупи престъпните си грехове, като се отдава на вярата в Господ.

– Не съм искала това да се случи…
– И аз не съм искал това да се случи, но се случи…

MR73 е сложна симбиоза, в която са засегнати темите за алкохолизма, вярата, вината, греха, егоизма, лъжата, прошката, отмъщението, възмездието.

– Ти вече не си полицай, не го забравяй.
– Не съм забравил нищо от миналото.

MR 73 е филм за силата, която отнемайки един живот, дарява друг…

– Остани, ако искаш…
– Не съм от добрите момчета, знаеш това.
– Какво е всъщност „Добър човек“?

Advertisements

Written by dEnisLaw

05.03.2016 at 3:27 pm

Sunny Beach belongs to me

with one comment

Ако Colin McFaull (вокал на легендарната Oi! банда Cock Sparrer – само припомням) беше на почивка това лято у нас в добилия вече митичен статус Слънчев бряг, то при връщането си в Англия моментално би направил кавър на известната си песен “England belongs to me”.
Със сигурност припевът щеше да звучи по този начин:
Sunny Beach belongs to me
A nation’s pride the dirty pubs on the Black Sea
No one can take away our memory
Oh Oh, Sunny Beach belongs to me

Преди няколко дни BBC излъчи филма на 26 годишната разследваща журналистка Стейси Дули „Booze, Bar Crawls and Bulgaria”, който разкрива за пиянските оргии на британците, отседнали на почивка в Слънчев бряг. Филмът предизвика див интерес и на Острова, и в България. И докато там се възмущаваха не толкова за това как техните сънародници обливат полуголите си тела по дискотеките с алкохол до ранни зори и после се търкалят пияни по леглата в хотелските си стаи, а за това, че липсата на контрол над такова поведение е не само допустимо, но и дори не се санкционира. У нас филмът се изтълкува с нескрита патетика – ето, самите британци се заснеха как участват в дивашки си оргии, пък на нас ни направиха реклама на курорта. В действителност лентата на Стейси Дули удря особено силно върху имиджа ни и прави най-лошата реклама за туристическата ни индустрия.

Както написах по-горе – Слънчев бряг е митологизирано място. Ако си там на летен лагер от училището, много е вероятно да получиш първата си свирка или първия секс в живота точно на плажа. Там ще си направиш първата татуировка или пиърсинг; там ще се напиеш до безсъзнание, ще повръщаш, ще ти е лошо цял ден, а вечерта пак ще се напиеш. Там ще удариш и първата си линия кокаин, който по-всяка вероятност ще е амфетамин, защото сто на сто ще те излъжат. В края на почивката няма да ти се иска да си тръгваш и със сигурност ще пожелаеш следващата година пак да си там. Няма как да не ти хареса – това е автономна област, курорт сред курортите, където моралът е сведен до минимум, задръжките са по земята, а алкохолът се лее като река, която умива устата и телата на летовниците. Неписано правило е, че на Слънчев бряг ходят само гъзарите, а в другите курорти – аутсайдерите, които не разбират „от живот”. Редом с безпаметните нощи и горещите дни, можеш да изкараш и някой лев – работа бол. Само че за малко пари, никакви осигуровки и дълги, почти 24 часови смени.
Преди две години работех в една печатна медия. Беше лято и много мои познати заминаха към Слънчев бряг – кой да летува, кой да работи. Тогава точно съвместна проверка на НАП и Инспекцията по Труда удариха повечето заведения, защото укривали оборота, а работниците карали денонощни работни смени. Дори затвориха и две новопостроени крила на хотели. За случая написах набързо няколко реда, тъй като за мен беше безсмислено да се впускам в анализи – споделях мнението на моя приятелка, че нещата там са такива и никога не биха се променили. Оказа се права – днес нещата са същите, че и по-зле.

Филмът на Стейси Дули черни не толкова самите пияни британци, колкото нашето институционално бездействие. Да сме честни – британците не са виновни, че никой не им забранява да участват в оргии, да чупят бутилки по улиците, да крещят пияни нощем, да употребяват леки наркотици. Липсата на забрана е право на свобода. Ако бяхме в Англия – грозеше ги глоба и арест. Така щеше да бъде и в Испания, Швейцария, Франция или където и да си помислиш в Европа, но извън Балканите. Но тук сме в България и това сега звучи не като туристическа реклама, а като санкция. Това е удар не само по туристическия имидж на страната ни, а изобщо по цялата ни страна. През 2011-та имаше кой да глобява (естествено не всички), днес нещата са в застой. Кризата кара собственици на хотели, дискотеки и кръчми да измислят нови вратички за заобикаляне на законите, а когато това не е възможно – бутането на рушвети влиза в сила. Не че и тогава не е било така, но поне не е било в такъв размер. Днес желанието за печелене на пари кара работодателите да рискуват и да прекрачват границите на морала, като осигуряват на клиента всичко в името на незабравимото преживяване. И докато за летуващите всичко е просто една авантюра, за хората отстрани това не е точно така, тъй като на карта са заложени история, име, бъдеще.

По-младите читатели едва ли помнят култовото списание „Егоист”, но в един негов брой ( бр. 24, април 1999) Мартин Карбовски беше написал блестяща статия, която наподобяваше вивисекция на имиджът ни пред света. И понеже съм сигурен, че този брой на списанието липсва в домашната ви библиотека – потърсете статията в интернет, има я под заглавие „Вулгария – имиджът ни пред света”. Там ще прочетете какви глупости правим ние българите, когато излезем извън пределите на страната си и какво мислят за нас чужденците, когато дойдат да летуват в България.
За този наш имидж пред света преди много, много години беше писал и Светослав Минков в разказа си „Гост от Запад” – прочетете го и него, поучителен е.

Written by dEnisLaw

06.10.2013 at 9:56 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

On the Road

leave a comment »

Да кажеш, че „По пътя” на Керуак е просто книга, е все едно да кажеш, че „Доорс” е просто група.
„По пътя” не е само пътуване на стоп, джаз, пакет „Лъки Страйк“ и бутилка долнопробно уиски.
„По пътя” е нещо много повече от лична история – това е вивисекция на цяло едно поколение през 60-те в Америка.
Призната за книгата, която преобръща Америка и света, „По пътя” е Библия до която се докосват трилогията “Sexus”, “Plexus”, “Nexus” на Хенри Милър, “Junkie” на Уилям Бъроуз и “Factotum” на Чарлз Буковски. И музиката на Дженис Джоплин и Морфин, разбира се.
„По пътя” не е път.
Това е начин на живот.

С трудната задача да екранизира този шедьовър на Джек Керуак се зае Уолтър Сейлс и успя! Малцина са онези, които дръзват да се изправят пред такова предизвикателство, но съдбата обича смелите!

Written by dEnisLaw

20.12.2012 at 3:20 pm

Публикувано в КУЛТурно

Tagged with , ,

Делириум тременс

3 Коментари

„Да пием повод има вечно – любов, пътуване далечно; за Новата година или просто без причина“
Робърт Бърнс

Когато преди няколко месеца обявиха, че България е на първо място в ЕС по брой на тийнейджъри употребяващи алкохол, това едва ли учуди някого. Пият не само младите, пият и възрастните. Пият министри, депутати, полицаи, лекари, учители, зъболекари. И аз пия, докато пиша тези редове – сипал съм си чист скоч, защото знам, че пияните пишат по-добре. Казал го е великият Буковски!
Изобщо българинът пие по много и от всичко. Пие се от мъка, по любов, с повод и без повод. Но не сме алкохолици, както казва Николай Фенерски. Не ни треперят ръцете, не ни се клатят зъбите, не повръщаме сутрин рано и не закусваме с 3 бири и сто мастика, въпреки че пием по много. Алкохолици не сме!

„Всички, които не пият, са или болни, или подлеци!”
Ф. М. Достоевски

Тия дни един здрав лекар употребил 3 х 100 ракия и отишъл на дежурство в Спешния център във варненска болница. Извикали го по спешност на адрес. Отишъл лекарят, ударил 2 инжекции и си тръгнал. Пациентът обаче починал от инфаркт. Бил и онкоболен. Лекарят е отстранен от работа, а стотици негови колеги от цялата страна се вдигнаха в негова защита. Бил добър, не бил алкохолик (та кой е?!), това е първият му такъв случай…
Равносметката след 300 ракия е мъглива, но в трезво състояние е ясна: всеки един медицински работник е положил клетва, че трябва да се грижи за здравето на пациента. Недопустимо е да постъпиш на дежурство и да си пиян като севастополски матрос. Не е етично, не е професионално, не е честно – престъпно е. Съгласен съм: пациентът с онкологичното заболяване ще умре – дали днес, дали утре – ще умре. Но да предположим, че и на мен ми става лошо и викам по спешност пиян лекар, който вместо адреналин ми слага инжекция стрихнин? Трябва ли да го оневиняваме, защото това е „първият му такъв случай”?
Последните няколко години регистрирахме десетки нелепи смърти на пациенти. Било заради лекарска некомпетентност, било заради пиянство.  Станислав Лец казва, че статистиката прави живота подреден. Нашата статистика под чертата обаче е черна. Безработицата, ниското заплащане, корумпираната съдебна система, безнаказаността – тези неща се оказват фатални за българина. На всичко отгоре допуснахме и пияни лекари да ни „лекуват”, пияни учители да ни „учат”.

– Какво правиш? – каза той на пияницата, когото завари седнал мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.
– Пия – отвърна мрачно пияницата.
– Защо пиеш? – попита го малкият принц.
– За да забравя – отговори пияницата.
– Да забравиш какво? – поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше.
– Да забравя, че ме е срам – призна пияницата, като наведе глава.
– Срам от какво? – попита малкият принц, който искаше да му помогне.
– От това, че пия! – завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.
„Малкият принц”, Антоан дьо Сент-Екзюпери

Споменах учителите.
Обществото още обсъждаше престъпното деяние на варненския лекар, когато медиите пуснаха репортаж за пияна учителка от софийско училище. Влетяла в час на бутилка водка (2,65 промила!!!), качила се на ученическата скамейка и започнала дивашки танц. Тя също е отстранена от работа. И с право! И нея я защитаваха: била без мъж, с 2 деца, била нещастна…
Преди години Максим Стависки се напи с домашна ракия по обяд, направи катастрофа, уби на място млад човек, а друг остави инвалид . Осъдиха го условно, защото бил донесъл медали за България.
Ето ви парадокс: виновните оправдават, невинните осъждат. Това се случва в България. Налага се да се съобразяваме или да хвърляме домати.

„Алкохолът е оръжие на Сатаната”
„Дрога”, Уилям Бъроуз

Николай Фенерски: „…Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че… Но както и да се мъча, не мога да възприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опита да облече трезвеността в подкупно, здравословно и благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш, означава да живееш като идиот. Да си противоестествен и пластмасов като вегетарианец. Липсата на алкохол води до оглупяване и тежка шизофрения. Изкривяват се представите за света. Човек, който не пие, е обладан от нечисти сили, служи на дявола и извънземните, става гей или умира от гъбички и херпес…”
Пийте хора! Пийте сутрин, обед и вечер! Но пийте с мярка и не бъдете алкохолици. И най-вече: никога не си позволявайте да идвате пияни на работното си място – алкохолът пречи да изпълнявате служебните си задължения.
Наздраве!

Written by dEnisLaw

13.12.2012 at 11:58 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,