Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘бира

Happy St. Patrick’s Day

leave a comment »

Свети Патрик, според някои – уникална мегапияница, изобщо не е бил никакъв светец на младини, а обикновен уелски дрипльо на име Мейуин. Когато навършил 16 години група ирландци се отнесли крайно несправедливо с личната му свобода и го отвлекли в робство.

Възмъжалият Мейуин, вместо да гони топката по зелените поляни и да задява селяшките моми по седенките, не могъл и гръб да превие от работа. Една нощ, докато се търкалял в сламеника си решил, че тая изобщо няма да я бъде (щото нито заплата, нито осигуровки, нали) и избягал в Галия. Тогава нещо в него се преобърнало и решил, че е призван да покръсти езичниците. Постъпва в манастир, става дякон, после проповедник, а накрая и епископ.
Между другото сменил и името си на Патрик, защото тогава било много лесно и не се налагало да чакаш с часове па опашки пред разни безсмислени институции, както е сега.

Днес денят на Свети Патрик се празнува по цял свят и е един от най-обичаните празници. Носят се зелени дрехи и се пие изстудена ирландска бира. Особено много се почита уискито, защото според една легенда Патрик много обичал да събира ечемичени зърна, а след като ги оставял да ферментират, ги превръщал в течност, от която бързо се опиваш и започваш да трошиш глинените съдове в кухнята.
Днес тази течност сме я нарекли уиски, а шотландците, много неприятни и завистливи негодници, не спират да мрънкат, че Патрик е откраднал от тях рецептата за уискито.
А сега бегомарш до най-близкия магазин за алкохол за 3-4 ейла и половинка ирландско.

 

Untitled

Advertisements

Written by dEnisLaw

17.03.2013 at 10:07 am

Публикувано в КУЛТурно

Tagged with , , ,

Animal Farm

leave a comment »

(по книгата на G. Orwell, “Animal Farm”)
Мистър Джоунс от фермата „Фейсбук”, след като даде login, залости вратите на курниците за през нощта, но тъй като си беше пийнал доста, не се сети да затвори прозорчетата. Залитайки, прекоси двора, а светлият кръг от фенера се люшкаше насам-натам; изу ботушите си пред задната врата, наточи си последна чаша бира от буренцето в килера и се запъти към леглото, където мисис Джоунс вече хъркаше.
Щом мистър Джоунс натисна бутона logout, във всички стопански сгради настъпи особено оживление. Старият Майор – награденият за изложба бял шопар – предишната нощ е сънувал необикновен сън и иска да го разкаже на останалите животни. Сънят беше подтик към бунт срещу хората и изобщо срещу човечеството. Животните от фермата „Фейсбук” бяха гладни и изморени, и трябваше да вземат нещата в свой ръце. „На бунт! – това е посланието ми към вас, другари” – крещеше Старият Майор. „Винаги помнете дълга си да се отнасяте враждебно към човека и неговите навици!”
……….
Един ден животните от фермата „Фейсбук” се вдигат на бунт и прогонват мистър Джоунс, като вземат съдбата си в свои ръце. Превратът е оглавен от свинете, които се самообявяват за най-уните сред своите събратя и за естествени ръководители. Животинската революция следва хода на всички революции – към тоталитаризъм. Идеите се опорочават и превръщат в демагогия, съперниците за власт безогледно се отстраняват, измислят се вътрешни врагове за оправдание на насилието, създава се социална прослойка, за която не важат общоприетите закони, изграждат се механизми за манипулация на мисленето, историята се фалшифицира … Подмяната на ценностите е блестящо изразена в безподобния лозунг „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други”.
……….
Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е …

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:22 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Биринг

leave a comment »

„ …Чиновникът ме попита как ми е името. Като чу фамилията с окончание на офф, той иЗбърбори: „Вие сте русин?”
-Не, аЗ съм българин.
-?!
-Българин съм, от България.
-?!
-Бългериен! – иЗвиках аЗ по-натъртено, защото почна да ме сърди невниманието на тоЗи американец.
-Унгария – ме поправи той.
-Каква ти Унгария! България на Балканския полуостров. – Мене и яд ме хвана, и досмеша ме, като гледах как си напрягаше той паметта да си припомни – аджеба, где ли ще бъде туй зарство!
Аз се сетих, че може би не иЗговаеям добре, по тяхному, наЗванието на нашето княжество, и затова иЗвадих и  раЗложих пред него картата на Европа и тикнах пръста си всред София.

-Oh, yes, Turkey, all right?!
-No, sir
– протестирах аЗ, а той не иска и да чуе, пише ме за турчин. По тоЗи начин той потурчи и Филарета, и доктора. Последният се раЗочарова и намраЗи американците: „Чудно нещо – повтаряше той, – хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!”

Алеко Константинов, „До Чикаго и наЗад”

 

Бирингът, за разлика от есенния гъбинг, се практикува много лесно. Не е нужно да чакаш подходящо време, да катериш по планини, да търсиш гъби и прочее. Нужни са ти само пари за бира. Каквато и да била, от където и да била. Бири много. Има светли, живи, тъмни, ale, alt, amber, Belgian ale, brown ale, bock, duvel, faro, lager, lambic, munich, pilsner, vienna и т.н. Бирата е най-старата и най-консумираната алкохолна напитка в света.
Тия дни бяхме на биринг, но понеже много ми мързеше да идем до денонощния за още бири, а и часът клонеше към полунощ, отидохме до кварталния евреин, който е превърнал спалнята на апартамента си в нещо, което с гордост нарича „магазин”. Там, освен продукти с неустановен произход има и бира. За зла беда не бе останала от любимата ни Шуменско. Нямаше дори Ариана. Продавачът обаче излезе с оферта: „Защо не опитате ТАЗИ, много е добра!”. Купихме я, опитахме я. Въпросната „тази” бира представлява ето това нещо:


Произвежда се в град Л., но си няма име. Далеч съм от мисълта, че в бързината да пуснат продукта на пазара, л-те пивовари са забравили да именуват бирата. Всъщност бира е доста силно казано. Въпросната течност освен че има отвратителен вкус, мирише доста силно на мая, от което ти се повдига още преди да си отпил. Ужасно е!
Та това е т.нар. български продукт. С него, както и с много други български продукти, ние градим имидж пред света. Имиджът е съвкупност от знаци, които дава една марка, за да бъде тя разпозната и приета като такава. Лошото е, че понякога тези знаци оставят болезнен отпечатък в съзнанието на потребителите.Още по-лошото е, че вече сме поданици на един много голям свят, на ЕС, а това предполага качествения продукт, който може да купиш от магазин в Рим, Париж или Берлин, да може да закупиш и тук, в България. Това някак си не се получава. Не и когато продължаваме да имаме подобни „магазинчета”, в които да предлагат подобна „бира”.
Ето тия дребни неща развалят имиджа на България пред света. И макар да вярвам, че има влиятелна класа в българското общество от работещи, заможни и активни консуматори на качественото, че има висококвалифицирани професионалисти, работещи за водещи компании в България и накрая, че има и лидери, които да вдъхновяват, да напътстват и подкрепят масата от хора около тях, имиджът ни пред света не се гради и е в трашен застой. Преди години един немски журналист беше написал, че ако България я няма на картата на света, никой няма да обърне внимание. Мога да се закълна, че не е прав. Нужно е само да опиташ от светлото пиво, което тия дни пихме с приятели и споменът за тоЗи отвратителен български продукт няма да те напусне никога. Това е и отговорът на въпроса „защо нещата в България не се случват”. Защото произвеждаме лош, некачествен продукт. Не знам кой е виновен за това. Знам само, че нещо в управлението ни куца. Има огромно разминаване между обещания, очаквания и изпълнения. Не мога да ви кажа как се раждат политици, но мога да ви уверя, че тия вече са приключили. А новите, които ще дойдат наистина трябва да положат усилия, за да придобием отново един добър имидж пред света. То е повече от наложително, защото времето лети …

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:16 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Приключенията на добрия войник Швейк

leave a comment »

„Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт”                                                                                                          Ярослав Хашек

Едва ли си чел „Приключенията на добрия войник Швейк”, но нищо не ти пречи да изгледаш филма. Е, верно, че няма холивудски екшън сцени, боеве с лазерни мечове и скъпи дългокраки проститутки, по които да точат лигите си лошите герои от филмите, стиснали скъпарски пури между развалените си зъби. Има обаче нещо съвсем друго: гаранция за истинско забавление, за което главен „виновник” е забавният и жизнерадостен Швейк.
„Приключенията на добрия войник Швейк” е антивоенен роман и обхваща периода на Първата Световна война. Сама авторът казва, че всяка епоха трябва да има своя герой. И оня епоха го намира в лицето на Йозеф Швейк, чийто образ съчетава безименния народен ропот срещу безсмислието и жестокостта на войната.
„И този тих, скромен, опърпан човек е наистина старият добър войник Швейк, героичен, храбър, чието име едно време, през австрийско, не слизаше от устата на гражданите на чешкото кралство и чиято слава не ще залезе и при републиката.”
Знаете, че животът не е школа за изтънчено поведение. За това и „Приключенията на добрия войник Швейк” не е ръководство за салонни обноски или научна книга, в която можете да намерите упътване с кои изрази можете да си служите в обществото. Но какво пък! Само оня, който не е запознат с историите на Швейк, само той не знае какво губи.

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:08 am

Публикувано в КУЛТурно

Tagged with , ,

Kad porastem bicu kengur

leave a comment »

Ако си между 20 и 30 години, родителите ти не са бивши агенти на ДС, не са потомци на важни клечки от ЦК и не са реститути, то вероятността да приличаш на Шоми и Йели от филма „Kad porastem bicu Kengur” е много голяма.
Лентата на режисьора Радивое Андрич е алманах за живота на всички тийнейджъри от Балканите, които нямат богати родители. Невероятно смешен и същевременно тъжен, “Kad porastem bicu Kengur” е отражение на заобикалящата ни действителност и показва всичко онова, което се случва извън нашите мечти. Във филма не се говори за политика, няма супер ченгета, няма битки и отвличания. Филмът е за отчаянието от живота на няколко белградски момчета. Те не могат да си намерят работа или ако работят, то е за престъпно ниска заплата. Залагат последните си пари на еврофутбол с надеждата да спечелят джакпота, който да им осигури мечтаният живот като този на Кенгуруто – единственият успял техен приятел от квартала, който е вратар на английския Истуич . Останалото време запълват с пушене на джойнт и пиене на бира.
“Kad porastem bicu Kengur” е филм, който грабва с искреността си, с честността си, с това, че нищо не е преиначено, нищо не прикрито, а напротив – всичко е толкова реално, че дори се виждаш като един от героите, особено, когато се стигне до потресаващия монолог на Браца:
„Гърдите са ми отпуснати. Нямам коса. Имам бенки по цялото тяло – милиони бенки и не мога да се пека на слънце, но така или иначе нямам пари за море… Имам шкембе, нямам работа, на 27 години съм и още живея с родителите си. Нищо няма да се промени за мен в следващите 50 години. Или по-скоро ще се промени: към по-лошо. Аз съм безполезен социален паразит; аз съм въшка и живея въшлив живот, а когато умра, ще ме закопаят във въшлив гроб…”
Ето тогава разбираш, че положението на Балканите наистина си е ебало майката.

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:01 am

Публикувано в КУЛТурно

Tagged with , ,

Б.ългарски Д.ържавни С.мърделници

leave a comment »

…би трябвало да се наричат Български Държавни Железници. Защо Смърделници ли? Защото не намирам по-подходяща дума, с която да опиша обстановката по влаковете на БДЖ.
Отдавна бях замислил тоя текст, но все отлагах написването му. Последното ми пътуване с влак обаче ме провокира да напиша следващите редове. Наясно съм, че да пътуваш с влак е евтино и може би най-безопасния начин за предвижване. За какво плащаш обаче? Родните мотриси са мръсни, прашни и безкрайно стари. Първото нещо, с което се сблъскваш качвайки се на влак е воня на мухъл, на вкиснато, на застояло. Прозорците или не се затварят, или не се отварят. Дупки по купетата изкърпени с ламарини и талашит, грубо заковани с пирони. Хартии, найлонови торбички и пластмасови бутилки се търкалят по седалките и пода, а самите седалки са до немай къде гнусни. По тях са наслагали босите си крака десетки цигани. Краката им са по-черни от мръсотия и от най-черното, което можете да си представите. Чувстващ, че докосвайки се до седалката, ще залепнеш. Стоиш прав. Три часа, четири часа, шест часа – колкото продължава пътуването ти. Повечето родни влакове са изключително бавни – движат се с около минута на километър – доста странна мерна единица. Единственото решение за да мине времето ти по-бързо е да пиеш, да се напиеш и да забравиш, че пътуваш. И също така да си сигурен, че ако повърнеш в краката си, ще е по-чисто.
Качих се с 2 бири на път на някъде. Седях на края на седалката и си мислех, че няма как да не пипна някоя кожна болест. Отпивах от бирата и се опитвах да не мисля за екземи, краста и възпалена лимфна система. Е да, но ми се допика. Във влак с 6 купета имаше една единствена отключена тоалетна. Има и служебна, но нея не можеш да ползваш. С нокътя на един пръст натиснах дръжката и влизах. Онова, което видях там, за малко да ме накара да повърна. Някаква калнообразна смес аха-аха да прелее от тоалетната чиния. Сигурен бях, че това беше смес от лайна, урина и менструална кръв. Сложих си тениската на лицето и излязох. Хората ме гледаха недоумяващо – приличах на вандал, който е дошъл да троши държавните железници, защото го е яд на безработицата и ниските заплати. Едно много симпатично момиче застана до мен и попита „Свободно ли е?”. В първия момент не я разбрах. Тя пак ме попита и кимна с глава към тоалетната. Чак тогава схванах, че иска да иде до клозета. Казах и, че там е някакъв ужас. Симпатичното младо момиче отвърна „Няма как просто…”. Искрено я съжалих и мислено си пожелах никога да не ми се случва такова нещо. Реших, че по-добре да ми се спука пикочният мехур, отколкото да умра в тоалетна на български влак. Не след време една безкрайно мръсна и лъхаща на пот циганка отиде до тоалетната, но бързо излезе с ръка на устата… и тя беше отвратена. Единствените хора, на които смрадта не правеше впечатление бяха кондукторите. Те се разкарваха толкова спокойно и така горди, сякаш бяха служители на Alstom, Siemens или ThyssenKrupp.
В крайна сметка на всеки е ясно, че има хора, които рушат, драскат с маркери по купетата и пикаят без да пускат водата. Но от друга страна пък не може никой да не се грижи за елементарната хигиена във влаковете. Все пак хората плащат за да пътуват, а не за да повръщат.
Можете ли да си представите как би се почувствал чужденец във влак на БДЖ? Можете ли да си представите неговия ужас, когато му се допикае и отиде в т. нар. тоалетни? Можете ли да си представите, че ние сме поданици на Европейския съюз? Не можете. И аз не мога. Пътуването с БДЖ е някакъв кошмар и за да не продължи този ужас, трябва да се направят някакви промени. Какви точно в момента не мога да кажа с точност, защото все още ми се повдига от пътуването…

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 7:21 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,