Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘власт

Размисли 7.0: PRламентарни игри

leave a comment »

Нека започнем оттам: на 23 април се отбелязва международният ден на книгата и авторското право.
По традиция винаги съм писал по нещо и тук, и в клуб „Тъпак“, но тази година ще се огранича само с един цитат от любимата моя детска книжка „Аз, баба, Илико и Иларион“ на грузинския писател Нодар Думбадзе.

Чети, чети, че инак прост ще си останеш!

***

За контраст: към горното ще добавим долното, т.е. горницата – умът, като пълна противоположност на долницата – задникът.

***

И така: билетчето за градския транспорт в столицата поскъпва с цели 60%.
Тази фундаментална глупост дори не си заслужава да се коментира, затова карам нататък.

***

Ситуацията „ние ги хващаме, но и ние ги назначаваме“.
Последният месец „изгърмяха“ немалко шефове на различни агенции заради корупция. Управляващите с възторг се тупат в косматите гърди ала „Булгар, булгар!“ (по Ганьовски), но забравят, че без тяхно съдействие тези пионки няма как да се домогнат до ръководни постове, т.е. гнило има не само в Дания.

Следователно трябва да признаем следното: властта сама нарежда корумпираните пешки върху шахматната дъска на обществените поръчки (и не само), а след това удобно ги жертват в името на обществената заблуда.

***

Ето ви и още една простотия: задължителното гласуване.
Тук, без да се налага да ви цитирам Платон, сами трябва да се досетите, че „задължително гласуване“ и „демокрация“ няма как да битуват в едно изречение.

***

Слави?
Не бъдете глупави и си спомнете, че мнозина казваха и за Волен Сидеров, Николай Бареков и Валери Симеонов „Не го харесвам, но в случая е прав“.

Хайде, моля ви, разсъдете сами, че такива като горните са прави само и единствено тогава, когато им е удобно да бъдат такива, защото единственото, което искат, е да получат покана за VIP клоунадата наречена „български парламент“.

***

„Без коментар“ е най-правилният коментар за днешното управление, уви.

Advertisements

Written by dEnisLaw

23.04.2016 at 5:04 pm

Размисли 1.0: по избори

with one comment

В деня за размисъл, бидейки крайни реалисти, а не идеалисти и мечтатели като Иван Граматиков (наивният до глупост герой на Алеко от „Бай Ганьо прави избори“), трябва да признаем веднъж и завинаги едно: иронията не се крие в това, че няма за кого да гласуваш, т.е. всички са маскари (по Ганьовски), а в това, че периодично през няколко години ти определят ден, в който ти е позволено (поне засега!) да размишляваш.
И с това сякаш се изчерпва целият трагизъм на недоразумението наречено български избори.

Isn’t it ironic… don’t you think?

Written by dEnisLaw

24.10.2015 at 10:05 am

Публикувано в Общество

Tagged with , , ,

Преходът

2 Коментари

Уважаеми читателю,

Този текст ще бъде актуален и на 30-та годишнина от 10.11.1989-та година, че и след това. И не за друго, а защото вече всичко е казано, всичко е изписано, всичко е видяно и изживяно. Нищо не се е променило и няма как да се промени – злобата, егоизмът, алчността, жаждата за власт и кръвнишката страст да управляваш човешки съдби не се променят. Тези порочни навици, унаследени от предните властници, ще останат впити докрай в дребните душици на днешните. Това е недъг на съдбата – говорим за особено извратена форма на генетика, съгласете се с мен.

Нямам рязък спомен за 10 ноември 1989 година – бях седем годишен и суматохата около мен не ми е направила голямо впечатление. Разбирах, че нещо важно се е случило и дотолкова. Спомням си съвсем ясно друго: че тогава ядях банани само за Нова година, за които майка ми се записваше през лятото в кварталния гастроном – един килограм зелени, неузрели банани. Спомням си също и „корекомските” шоколадови яйца – по едно за всеки мой рожден ден.
Най-ярки спомени обаче имам „след десети”, времето на една зима. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях вече на петнадесет години. Този път помнех, но някак си отново не разбирах ситуацията.
Трябваше да минат още няколко години за да разбера , че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава осъзнах и нещо друго – ние не сме част от тази констатация. През 1990, 1997, 2009, 2013и 2014-та година се е искало само едно – край на тоталитаризма, законност в държавата, работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за тези повече от четвърт век години – същото си е, същите са си.

Днес въпросът дали ни е бил нужен този преход и ако да, какво спечелихме от него, се задава постоянно. Безспорно онова време, когато идеалите са се опорочавали и се превръщали в демагогия, когато безогледно са се отстранявали съперниците за власт, когато са се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се е създавала социална прослойка, за която не важела общоприети закони, когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите са се подменяли, е трябвало да се смени. Но лесно ли е било да се направи и най-вече как?

Самият преход не дойде изведнъж, а постепенно. Много неща си заминаха – марципаните, касетофоните, червените и сините ученически връзки, писмата, писани на хартия и изпращани по истинската поща, любовта. Замениха ги други, по-модерни предмети и услуги – цифровите фотоапарати, кухненските роботи, интернетът, свободата на словото (уж), социалните мрежи и прочее. Присъединихме се към НАТО и Европейския съюз. Вече можехме да спим спокойно и бъдем консуматори на качественото, макар повечето хора в България да нямаха пари за него и продължават да нямат. Едни и същи си останаха само политиците ни, които просто смениха политическата си принадлежност и от червени станаха виолетови, сини, зелени, жълти. Такива лицемерни метаморфози или катарзиси, както сега е модерно да се наричат, се случват само в политиката и любовта.

Преходът дойде с преврат и роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Той роди и протестите, които не спряха през цялото това време от смяната на режима, та до днес.
Безспорно протестът, като открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, е дума емблематична и с почти митологизирано значение за българина. Тази форма на недоволство и несъгласие с идеите на властта се заражда у нас през лятото на 1990 година, когато след проведени публични протести, избраният за председател на България Петър Младенов се оттегля от поста си, а не неговото място е избран първият демократичен президент на България  д-р Жельо Желев. Може да се каже, че тогава се ражда опозицията у нас. Един от първите, заснел проявите на това движение, е режисьорът Евгени Михайлов. Опозицията дава началото на следващите по-мащабни протести на недоволство, които се провеждат в България и бележат дългия път на „Прехода”.
През лятото на 1990 година е запален Партийния дом, а в края на годината, период известен като Лукановата зима, избухва и първата национална стачка в съвременната история на България. Андрей Луканов подава оставка като министър председател, а политическата сцена в страната ни е в състояние на колапс, като ще продължи да бъде така още дълго време. Нов протест на недоволство срещу управлението на държавата се заформя отново през зимата, но на 1997 година. България е изправена пред хиперинфлация, заплатите и пенсиите се равняват на едва няколко долара, банките фалират. На 10 ноември 1997 година студенти щурмуват Парламента, а БСП връща мандата.
Искрите на протестите стихват, за да се разгорят отново на общонационален протест през 2009 година, пак срещу правителството на БСП. Четири години след това, през зимата на февруари 2013 година (управляват ГЕРБ), следва нова смяна на властта и нови протести, които отново довеждат до рокади на политическата сцена.  На власт отново са БСП, а едно тяхно безумно предложение изкарва хората отново по площадите. Този път протестите не спират в продължение на цяла година (!), докато накрая постигнат своето – поредното падане на властта.

Дотук изброените по-горе протести са част от съвременната история на България, макар за някои фактологията да не е точно такава. Днес, след толкова години, се води една страхотна битка, казва Петко Симеонов, един от съоснователите на СДС. В тази битка, допълва той, участваме и ние – това е битка чий разказ за промяната ще победи, чий разказ ще се наложи в България.
Който и разказа обаче да надделее във времето, случилите се протести са факт и символизират както глада и физическата немощ на българина през годините на т. нар. Преход, така и неумението му да създаде едно устойчиво гражданско общество, което да прерасне в партия и мнозина да повярват в нея. Действително партии се създадоха много, но гледецът на българина следеше лидерите им с недоверчиво око – постоянно лъсваха доказателства ту за агент на ДС в структурите на поредната нова „демократична” партия, ту за бивш окръжен или партиен секретар. Това само ни показваше, че нишката между „преди десети” и „след десети” не се е скъсала и БКП наднича и днес иззад лицата на политическите ни партии.

На 10 ноември 1989 година падна комунизмът, но не дойде демокрацията. Отиде си страхът, но продължи недоверието. Заминаха си забраните, но останаха задръжките. Обществото се луташе и тогава, лута се и днес между минало и настояще и все още не може да реши кога беше по-добре – преди или след.
Като цяло положението у нас през последните 25 години може да се обобщи с една мисъл на Разколников (главен герой от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, само припомням):
„…Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша.”
Ето, че четвърт век не съумяхме да подредим нито политиците си, нито живота си. Сваляхме едни, вярвахме на други, след което сваляхме и тях от трона на властта (след поредното политическо предателство и издевателство), но така и никой не можа да даде логично обяснение на това какво трябваше да се случи след всеки преврат – чудото само нямаше как да се случи.

Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. През всичките тези години на прехода ние така и не успяхме да намерим лидер и водач – онази харизматична личност, която да поведе тълпата, защото който и да застанеше отпред, над него тегнеше сянката на съмнението за миналото му. А така се получаваше, защото винаги сваляхме хората от власт, но не и идеите им, които се възпроизвеждаха отново и отново във всяко следващо правителство с една ненужна тавтологичност.

В този ред на мисли не можем да кажем, че Прехода е бил абсолютно ненужен – историята учи все пак, а и революциите са важен етап от развитието на една държава.  Преходът беше необходим и дойде в точния момент. Лошото е, че не успяхме да го употребим правилно – сбъркахме в тълкуването на думата демокрация, като я заменихме с анархия. Точно заради това бяхме винаги недоволни от всичко и всеки, както и сега. Мрънкахме непрекъснато и единственото нещо, което правехме е да излезем на улицата и да повикаме „Мафия” и „Оставка”.  Ето защо прословутият Преход ще продължи, а с него ще продължат и протестите поне дотогава, докато не решим на коя страна да застанем най-накрая.

Честит 10-ти ноември?
Честит, уви, той няма как да бъде.

Written by dEnisLaw

10.11.2014 at 10:30 am