Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘журналистика

Размисли 10.0: malki bukvi

leave a comment »

Има такъв криминален роман – Ten Little Niggers – на Агата Кристи, но днес не става въпрос за убийства на хора, а на букви.

***

И така: 24 май.
Денят на българската просвета и култура и славянската писменост би трябвало да го приемам като личен празник, но за съжаление отдавна нищо лично не остана у нас, всичко е общо…

***

Когато иронията се изроди в трагедия, получава се нещо такова: …koito sa izmislili azbukata na koqto pi6em dnes.

***

Да си призная – мислех да продължа да пиша на латиница (т. нар. „шльокавица“ или „маймуница“), пренебрегвайки кирилицата. Какво като днес почитаме писмеността, просветата и културата? Какво като това е празник на духовното извисяване; на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на културата? Какво като глаголицата, създадена от двамата братя, е дело високохуманно и служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички в духовното израстване? Мигар днес ценим това феноменално постижение?

От ден на ден потъпкваме и скверним българската писменост. Не си служим с нея (въпреки удобството за четене и разбиране), а предпочитаме латиницата (въпреки неудобството за четене и разбиране). Вмъкваме или заменяме цели думи и изрази с чужди.
Демократизацията на езика наложи употребата на цяла гама от други езици в изречението, но никой и до днес не може да обясни на какво се дължи този факт – на обикновена хвалба, че поназнайваш чужди думи или просто, защото е наложен социален модел, който се приема за „модерен”.

***

Отвикването да се борави писмено със кирилица в интернет, а често дори и неумението, създава трудности за четящия, като посрамва пишещия. Употребата на латински букви далеч не е онзи удобен начин на изразяване. Да не говорим, че дори е един родоотстъпнически, антибългарски модел, омаловажаващ великия труд на светите братя Кирил и Методий.

Срещал съм честитки за днешния празник на латиница.  Дори съм получавал отговори на мои запитвания от журналисти и институции написани по такъв начин. Защо все още има хора на отговорни и ръководни постове, които използват този начин на писане – трудно ми е да отговоря с точност. Знам само, че то е нещо, като да се отречеш от своето, родното; да загубиш националната си идентичност.

***

Споменах журналистите – днес също се чества и денят на българската журналистика.
Не е сега моментът да спорим дали съществува истинска журналистика у нас и доколко самите журналисти са такива, но трябва да се спомене за повсеместната неграмотност при повечето от тях. И ако приемем, че днес светът се развива с шеметна скорост, а печатните медии отстъпват място на онлайн медиите, то това действително изисква адекватни реакции и бързина на мисълта. Но, съгласете се с мен, няма как да приемем такова нещо за извинение, че не познаваш елементарните граматически правила в българския език. Често засичам статии (и то на утвърдени родни журналистически пера), изобилстващи от правописни и пунктуационни грешки. Спорен въпрос е на кого е вината – на нехайството на журналиста или на мързела на редактора му. Ясно е само едно: тези грешки петнят името и на пишещия, и на медията, за която работи.

Умственото занемаряване (да не употребя силна дума като „затъпяване”) на някои достигна такива висоти, че те дори „измислиха” нови думи, непознати на българските езиковеди. Появиха се глаголи като „ваканцувам“, „входирам” и „накокържвам”. Те са рожби на наши депутати. Къде смешно, къде жалко, но така способстваха за оформянето на т. нар. депутатски речник, който от своя страна изобилства от диалекти.
Неумението да повечето родни управници да се съобразяват със сферата на общуването и да се отклоняват от езиковокнижовните норми е показателно за нивото на езиковата грамотност. Да не говорим, че езикът в българските законопроекти също страда от много проблеми: пунктуационни грешки, неправилна употреба на главни букви, слято, полуслято и разделно писане.

***

В този ред на мисли ние трябва да имаме сериозни притеснения за развитието на просветата и културата у нас. Ден след ден онези, които четат книги, стават все по-малко и по-малко. Нека не допускаме това да се случи и с пишещите. Дето се казва: изгубихме четмото, да не губим и писмото…

***

Честит празник още веднъж на славянската писменост и култура, а също и на българската журналистика!

Advertisements

Written by dEnisLaw

24.05.2016 at 5:31 am

Има ли патрон в пистолета?

leave a comment »

Заглавието е реплика на лентата на братя Дейвид и Джери Зукър „Има ли пилот в самолета?”. Нито името на филма, нито названието на статията са случайни – и двете неща се отнасят за крайно смешни и дори – нелепи ситуации. Първото се отнася за един от десетте най-смешни филма в историята на САЩ, второто – за най комичния гаф в историята на опитите за политически убийства.
Ден след опита за покушение над лидера на ДПС Ахмед Доган, по форуми и социални мрежи не спират коментарите и анализите за случилото се. Медиите, от своя страна, ежечасно обогатяваха информацията за инцидента с нови и нови материали. Не закъсняха и догадките: дали това е поръчково убийство или евтин антикризисен PR от страна на ДПС; дали нападателят е искал да убие политическия лидер или просто е искал да го сплаши; имало ли е пълнител в пистолета и не на последно място – с какви патрони е стрелял той. Днес се установи, че пистолетът е газов Ekol Volga, който засякъл и при двата опита за стрелба, а пълнителят му така и не бе намерен. Установи се и друго: патроните са били три – два сигнални и един за животни. В убиеца били намерени и два ножа.  Така и не стана ясно обаче дали това е опит за убийство или просто зле изигран театър.
Световната политическа сцена помни десетки такива атентата и то не с газови пистолети. Първата Световна война започва заради такова убийство – сръбски терорист убива австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд. Да припомним и други: убийството на руския служител от ФСС Александър Литвиненко, убийството на американския чернокож министър Малкълм Литъл, убийството на Махатма Ганди или на Мартин Лутър Кинг. Освен това 8 от общо 40-те президенти на демократична Америка са били убити в атентати срещу тях. Дори зората на демокрацията у нас бе белязана с политически разстрел – този на Андрей Луканов. И тогава, както и сега, светът остро ни критикува, а днес не спира да задава въпроси: защо не е имало скенер за оръжия, как е допуснат човек с фалшив бадж, защо толкова време гардовете не реагират и т.н. Цялата история с опита за покушение над лидера на ДПС успя да постигне две неща: да омаскари името на България пред света и да направи Ахмед Доган герой.
На заден план обаче остана нещо много важно, на което медиите така и не обръщат достатъчно внимание (може би – нарочно?). Това са действията на делегатите на партията над атентатора, които след като той вече бе повален на земята от гардове на НСО, се нахвърлиха върху него с РИТНИЦИ в ГЛАВАТА му, както и по цялото му тяло. Един дори се опита да събуе панталоните му. Делегатите проявиха невероятна злоба и ожесточеност при побоя, който в известен момент заприлича на опит за убийство. И днес обществото, гледайки тези позорни кадри, неминуемо се връща във времето на турското робство, когато башибозуците са безчинствали по родната ни земя, били са българите, изнасилвали са ги, клали са ги. В миг си помислих, че тези озверели и побеснели хора ще разкъсат на парчета това 25 годишно момче. Замислих се за Батак…
Целият абсурд на ситуацията обаче дойде днес, когато в едно изказване, според градския прокурор на София Николай Кокинов, делегатите на вчерашната национална конференция на ДПС, които нападнали с жестоки удари Октай Енимехмедов (атентаторът), не трябва да бъдат подвеждани под отговорност за опита си да го линчуват.
Както и да го тълкувам – това изказване е срамно и позорно за цяла България. То подтиква към своеволия и проповядва безнаказаност, като дава зелена светлина за варварски прояви. А ние все пак сме 21 век и подобно дивашко поведение на делегати от европейска партия е срамно и дори – престъпно.
Тук е моментът българските журналисти да се покажат като независими и смели, като дадат гласност на случката – все пак в залата имаше невероятно много фоторепортери, които заснеха кадрите от безчинството. При положение, че от Европа ни поставят на първо място по оказване на медиен натиск, а днес австрийският Die Presse публикува статия за нарастващия политически монопол над медиите у нас, сега е момента да го докажат, че те не са политически слуги, а са истински независими журналисти.
Въпреки че в България разследващата журналистика е прочит на бюлетина на МВР, смея да вярвам, че ще има и такива хора, които няма да се спрат под натиска, а ще разнищят ситуацията както трябва. Надявам се да стане така.
Нали и ние сме в пустия му Европейски съюз…

Written by dEnisLaw

20.01.2013 at 6:08 pm

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

CENSORED

with one comment

Интересен виц прочетох тази сутрин, уважаеми читателю, и бързам да го споделя с теб:

Когато един управник предавал властта на приемника си, му оставил в завещание три плика. Заръчал му, когато дойде криза да отвори първия плик – и така поред, при всяка една криза в управлението.
След известно време се появила криза и първият плик бил отворен. Вътре имало бележка, която гласяла
: „Обвини бившото правителство, че е заложило капани в управлението на страната.“
Управникът това и направил и туширал ситуацията.
След време обаче се появила нова криза и той отворил втория плик, където пишело
: „Обвини медиите, че неправилно тълкуват действията ти“.
И това помогнало.
Дошъл моментът на поредната криза и управникът отворил и последния, трети плик.
Вътре пишело
: „Подготви три плика.“

Вицът е писан като коментар под една статия, авторът на която тълкува казаното от премиера ни Борисов, че медия, която критикува МВР не е медия, а обслужва мафията.
За зла беда, след няколко дни ТОЙ реши, че трябва да има промени в медийното законодателство и забрави мъдрата мисъл на Имануел Кант: „Свободата на перото е единственият защитник на народните права!“.


Докато обмислях какво точно да напиша по темата над 10 пъти си зададох въпроса „това ли е демокрацията която исках и за която гласувах?” Така и не си отговорих на въпроса, защото куп противоречиви мисли се въртяха в главата ми.
Всъщност нека припомня какво точно означава думата „демокрация”. Цитирам: думата демокрация буквално означава „народовластие” и е форма на държавно устройство, където гражданите могат да участват пряко във вземането на решения. Сега пиша тия редове с болезненото усещане, че демокрация в България изобщо няма. Бавно и сигурно примката около гърлата ни се затяга. Стана така, че вече си чужд в родната си страна, че нямаш почти никакви права, а си ограничен и откъм свободата на словото.
Да видим какво пише в тълковния речник за думата „тоталитаризъм”: форма на държавно устройство, при която властта е напълно централизирана и държавата се стреми да регулира всички аспекти на политическия, социалния и интелектуален живот , като цели преди всичко налагане на контрол и ограничения върху вътрешната свобода на индивида. За да добиете пълна представа какво точно представлява тоталитаризмът ще ви цитирам един американски журналист от сп. Травълър, който преди години има смелостта (па и късмета!) да посети Северна Корея.

„…въпреки страховитата си репутация, Северна Корея предлага от време на време по някоя и друга инцидентна възможност за туристическо посещение. Ако си любител на индивидуалните посещения – забрави. Посещенията се организират само от държавата и то на групи… За да се включиш трябва първо да бъдеш одобрен на базата на собствената си автобиография, предоставена от съответното консулство. Ако си американец или журналист – не дай Боже и двете – шансовете ти са изключително малки… Пристигнеш ли в Корея за теб се залепя гид, който буквално е с теб през цялото време. Гидът предупреждава: не е добре да напускаш хотела без ръководителя на групата, снимки на статуята на Ръководителя се правят само в цял ръст, нямаш право да се съмняваш, че звуците на птиците идещи от короните на дърветата са гласовете на Божиите ангели възхваляващи Ким Ир Сен, литература се чете, но написана само от Ръководителя.”

Ако днес Виктор Юго беше жив, неговите тогавашни думи „книгата ще убие сградата” днес биха звучели ето така: властта ще убие Държавата! Думи силни и страшни, но думи верни и казани на място. Страшно е наистина да живееш в собствената си държава, а да нямаш никакви права. Страшно е гласът ти да не бъде чут, още по-страшно е, когато някой е натиснал бутона mute и желае да ограничи свободата ти на слово. Представете си една безмълвна страна, представете си едни хора с лепенки на устните, представете си празните листа на вестниците, представете си новинарските емисии, които ще бъдат само с картинки, представете си ужаса и страха в очите на хората, представете си мъката в душите им, представете си раните в сърцата им. Неописуемо! Няма по-коварно нещо от това да ти отнемат думата. Дори обречения на смърт има право на последна дума…
За подобно нещо съм чел в книгата на Рос Терил „Мао – биография”, която описва живота и дейността на поразителната, противоречива и дори демонична личност на Мао Цзедун, който управлявал Китай в продължение на 27 години и до ден днешен сянката му тегне над страната и света. Там вестници, списания, радия и телевизия пишели и излъчвали само това, което той кажел.
Затова, дръж се здраво, уважаеми читателю! Лоши години идат за теб, защото съм убеден до болка, че сегашното правителство за нищо на света няма да подготви трите плика. Дърветата, които бяха посадени през 1954-та година в България дадоха плод и сега берем тези плодове. Дойде време ученикът да се покаже като по-добър от учителя си.
Изправени сме пред нечовешко изпитание и дали ще издържим – само времето ще покаже…

Written by dEnisLaw

08.07.2012 at 8:06 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Четвъртата власт

leave a comment »

Вестници, списания, радиа, телевизии; събития, обяви, хора, нужна и ненужна информация: с една дума – медии. Оная власт, която всеки се стреми да осигури от своята страна на бойното поле.
Какво всъщност е „четвъртата сила”?

„Журнал, газета или изобщо, да кажем, печатът на днешно време в ръцете на вещи люде е сила, каквата е сила парата, железните пътища, телеграфите, фабриките… Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е все едно като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете”                      (Н. Бончев, писател и литературен критик)

Това е сила, чрез която умело можеш да манипулираш общественото мнение, да внушаваш нагласи и да изграждаш представи. Не случайно всички политици се стремят да имат тая власт на своя страна, защото това е добавена такава и осигурява тяхната обществена легитимация сред останалите.
Медиите са средство за масова информация. За това журналистите, които я представляват са хора придобили особен статут в съзнанието на хората. Първото задължение на журналиста е истината – от него се очаква професионализъм и лоялност към гражданите. Той трябва да бъде честен, а информацията, която предоставя – да бъде достоверна. Също така той трябва да бъде и независим монитор на властта.
Всъщност така е само в учебниците по журналистика и масова комуникация. Истината е, че журналистиката днес се е превърнала в лицемерие. Тя изопачава истината. Тя предоставя на обществото оная информация, която смята за угодна. Или за която са платили. Тя създават интригите, митовете, легендите. Тя руши или гради историята. Няма по-лесен и удобен начин да създадеш една представа за някого от тая да се разровиш в личния му живот. А коя е най-удобната жертва, ако не знаменитостите? Звездите са адски сложна работа. Трудно е да бъдеш докоснат от Бога (такава привилегия се оказва на малцина). Да си звезда значи да бъдеш перфектен; от теб се очакват неща, които обикновения човек трудно осмисля, но знае, че те са правилни и верни. За това, когато се случи някоя звезда да сгреши в нещо, става наистина страшно. Това е моментът, в който хищничесткият инстинкт на журналиста излиза на показ. Журналистите дебнат. Те са всеядни. Всъщност те са октоподи – колкото повече грешиш, толкова повече пипалата им се притягат около теб и те изсмукват. Изсмукатата информация се предоставя на Обществото. То е съдника на звездите. Богоизбраният е сгрешил. Звездата пада от небосклона в краката на Обществото и то я вдига. На ешафода обаче. Да си разпънат на кръст е страшен позор. Всеки вижда какъв си мръсник.  Гледецът е приковал поглед право в теб, зашото ти си единствения изложен на показ. Кошмар. Нямаш право да се защитиш, защото си сгрешил, а Обществото знае, че звездите не грешат. Можеш само да чуеш присъдата. Тя е да бъдеш опозорен. Ти, който до сега си го радвал (Обществото) и което се е радвало на теб, днес те смазва и потъпква. Без жал и без прошка. Ти никога няма да бъдеш отново звезда. И докато биваш разкъсван парче по парче, другите звезди гледат, но не идват на помощ, защото да се радваш на чуждото нещастие е огромна наслада.
Това е подлото отмъщение на ония, които никога няма да бъдат като теб – звезда. Това е долната постъпка на журналиста, който се занимава с личния ти живот. Да заставиш останалите да знаят кой какво е вършил снощи означава да докажеш силата си. А те я доказват – като разпространяват нужна и ненужна информация чрез медиите – вестници, телевизии, радиа. Или на кратко: ония неща, които наричат „средство за информация”. Но това е и форма на успех. Най-много се печели от мъката на хората. Отделен въпрос е, че тоя вид печалбарство е жалка работа, а успехът – фалшива слава. Но журналиста това не го интересува особено. Той разполага с душите на хората и това подхранва ранимото му его. Сделката като че ли си я бива …
Всъщност ако погледнем под друг ъгъл, медиите се грижат за обществото. Те му осигуряват нужното количество храна под формата на клюки. По-лесно е да осъдиш другите, отколкото да съдиш сам себе си. Хората се нуждаят от 10 минути новини и най-малко двучасово предаване за живота на известните личности или жълт вестник със шейсет и няколко страници интрига.
Най-качествената храна дава едно риалити шоу. В частност това е „Биг Брадър”. Там има всичко, от което се нуждае обществото: виждаш как едни хора се напиват, карат се, бият се, правят секс, спят и какво ли още не. Ето я и разликата: риалити шоуто провокира дебати. Зрителят не се интересува от нищо друго освен от правото си на забавление. Пред малкият екран той е пълновластен господар над човешките взаимоотношения. Наблюдава и упражнява власт. Може да гласува, да поощрява или гони. И всичко това на куп. Телевизията му дава това право.
Медиите провокират воайорството. И няма как: трябва да признаем едно: на лошите новини се вярва повече, отколкото на обнадеждаващите – и отново се раздухват инстинктите на омраза, на гнева, на ожесточението. Висшият идеал на посредствеността е „удоволствие без усилие” и несломимата и мощ се корени в това, че тази консумация е страшно удобна. Обществото не се интересува дали това, което вижда или чете е така, дали е верно или неверно. На него му е нужна жертва, която да разкъса. А формулата е адски проста: издевателство над зрителя и читателя. Така се гарантира рейтинг и се печели публика.
Ето за това медиите предпочитат да обръщат повече внимание на известните личности. Борбата е нечестна, вярно, но важна остава класацията. Да бъдеш лидер е повече от блаженство. И каквото и да стане след като стигнеш върха, ти имаш оправдание, че по-високо не може. Безчестен, безкрупулен и безсърдечен по пътя си към върха, но там – над всички.

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 9:57 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,