Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘комунизъм

Преходът

2 коментара

Уважаеми читателю,

Този текст ще бъде актуален и на 30-та годишнина от 10.11.1989-та година, че и след това. И не за друго, а защото вече всичко е казано, всичко е изписано, всичко е видяно и изживяно. Нищо не се е променило и няма как да се промени – злобата, егоизмът, алчността, жаждата за власт и кръвнишката страст да управляваш човешки съдби не се променят. Тези порочни навици, унаследени от предните властници, ще останат впити докрай в дребните душици на днешните. Това е недъг на съдбата – говорим за особено извратена форма на генетика, съгласете се с мен.

Нямам рязък спомен за 10 ноември 1989 година – бях седем годишен и суматохата около мен не ми е направила голямо впечатление. Разбирах, че нещо важно се е случило и дотолкова. Спомням си съвсем ясно друго: че тогава ядях банани само за Нова година, за които майка ми се записваше през лятото в кварталния гастроном – един килограм зелени, неузрели банани. Спомням си също и „корекомските” шоколадови яйца – по едно за всеки мой рожден ден.
Най-ярки спомени обаче имам „след десети”, времето на една зима. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях вече на петнадесет години. Този път помнех, но някак си отново не разбирах ситуацията.
Трябваше да минат още няколко години за да разбера , че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава осъзнах и нещо друго – ние не сме част от тази констатация. През 1990, 1997, 2009, 2013и 2014-та година се е искало само едно – край на тоталитаризма, законност в държавата, работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за тези повече от четвърт век години – същото си е, същите са си.

Днес въпросът дали ни е бил нужен този преход и ако да, какво спечелихме от него, се задава постоянно. Безспорно онова време, когато идеалите са се опорочавали и се превръщали в демагогия, когато безогледно са се отстранявали съперниците за власт, когато са се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се е създавала социална прослойка, за която не важела общоприети закони, когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите са се подменяли, е трябвало да се смени. Но лесно ли е било да се направи и най-вече как?

Самият преход не дойде изведнъж, а постепенно. Много неща си заминаха – марципаните, касетофоните, червените и сините ученически връзки, писмата, писани на хартия и изпращани по истинската поща, любовта. Замениха ги други, по-модерни предмети и услуги – цифровите фотоапарати, кухненските роботи, интернетът, свободата на словото (уж), социалните мрежи и прочее. Присъединихме се към НАТО и Европейския съюз. Вече можехме да спим спокойно и бъдем консуматори на качественото, макар повечето хора в България да нямаха пари за него и продължават да нямат. Едни и същи си останаха само политиците ни, които просто смениха политическата си принадлежност и от червени станаха виолетови, сини, зелени, жълти. Такива лицемерни метаморфози или катарзиси, както сега е модерно да се наричат, се случват само в политиката и любовта.

Преходът дойде с преврат и роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Той роди и протестите, които не спряха през цялото това време от смяната на режима, та до днес.
Безспорно протестът, като открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, е дума емблематична и с почти митологизирано значение за българина. Тази форма на недоволство и несъгласие с идеите на властта се заражда у нас през лятото на 1990 година, когато след проведени публични протести, избраният за председател на България Петър Младенов се оттегля от поста си, а не неговото място е избран първият демократичен президент на България  д-р Жельо Желев. Може да се каже, че тогава се ражда опозицията у нас. Един от първите, заснел проявите на това движение, е режисьорът Евгени Михайлов. Опозицията дава началото на следващите по-мащабни протести на недоволство, които се провеждат в България и бележат дългия път на „Прехода”.
През лятото на 1990 година е запален Партийния дом, а в края на годината, период известен като Лукановата зима, избухва и първата национална стачка в съвременната история на България. Андрей Луканов подава оставка като министър председател, а политическата сцена в страната ни е в състояние на колапс, като ще продължи да бъде така още дълго време. Нов протест на недоволство срещу управлението на държавата се заформя отново през зимата, но на 1997 година. България е изправена пред хиперинфлация, заплатите и пенсиите се равняват на едва няколко долара, банките фалират. На 10 ноември 1997 година студенти щурмуват Парламента, а БСП връща мандата.
Искрите на протестите стихват, за да се разгорят отново на общонационален протест през 2009 година, пак срещу правителството на БСП. Четири години след това, през зимата на февруари 2013 година (управляват ГЕРБ), следва нова смяна на властта и нови протести, които отново довеждат до рокади на политическата сцена.  На власт отново са БСП, а едно тяхно безумно предложение изкарва хората отново по площадите. Този път протестите не спират в продължение на цяла година (!), докато накрая постигнат своето – поредното падане на властта.

Дотук изброените по-горе протести са част от съвременната история на България, макар за някои фактологията да не е точно такава. Днес, след толкова години, се води една страхотна битка, казва Петко Симеонов, един от съоснователите на СДС. В тази битка, допълва той, участваме и ние – това е битка чий разказ за промяната ще победи, чий разказ ще се наложи в България.
Който и разказа обаче да надделее във времето, случилите се протести са факт и символизират както глада и физическата немощ на българина през годините на т. нар. Преход, така и неумението му да създаде едно устойчиво гражданско общество, което да прерасне в партия и мнозина да повярват в нея. Действително партии се създадоха много, но гледецът на българина следеше лидерите им с недоверчиво око – постоянно лъсваха доказателства ту за агент на ДС в структурите на поредната нова „демократична” партия, ту за бивш окръжен или партиен секретар. Това само ни показваше, че нишката между „преди десети” и „след десети” не се е скъсала и БКП наднича и днес иззад лицата на политическите ни партии.

На 10 ноември 1989 година падна комунизмът, но не дойде демокрацията. Отиде си страхът, но продължи недоверието. Заминаха си забраните, но останаха задръжките. Обществото се луташе и тогава, лута се и днес между минало и настояще и все още не може да реши кога беше по-добре – преди или след.
Като цяло положението у нас през последните 25 години може да се обобщи с една мисъл на Разколников (главен герой от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, само припомням):
„…Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша.”
Ето, че четвърт век не съумяхме да подредим нито политиците си, нито живота си. Сваляхме едни, вярвахме на други, след което сваляхме и тях от трона на властта (след поредното политическо предателство и издевателство), но така и никой не можа да даде логично обяснение на това какво трябваше да се случи след всеки преврат – чудото само нямаше как да се случи.

Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. През всичките тези години на прехода ние така и не успяхме да намерим лидер и водач – онази харизматична личност, която да поведе тълпата, защото който и да застанеше отпред, над него тегнеше сянката на съмнението за миналото му. А така се получаваше, защото винаги сваляхме хората от власт, но не и идеите им, които се възпроизвеждаха отново и отново във всяко следващо правителство с една ненужна тавтологичност.

В този ред на мисли не можем да кажем, че Прехода е бил абсолютно ненужен – историята учи все пак, а и революциите са важен етап от развитието на една държава.  Преходът беше необходим и дойде в точния момент. Лошото е, че не успяхме да го употребим правилно – сбъркахме в тълкуването на думата демокрация, като я заменихме с анархия. Точно заради това бяхме винаги недоволни от всичко и всеки, както и сега. Мрънкахме непрекъснато и единственото нещо, което правехме е да излезем на улицата и да повикаме „Мафия” и „Оставка”.  Ето защо прословутият Преход ще продължи, а с него ще продължат и протестите поне дотогава, докато не решим на коя страна да застанем най-накрая.

Честит 10-ти ноември?
Честит, уви, той няма как да бъде.

Advertisements

Written by dEnisLaw

10.11.2014 at 10:30 am

The Ghost Writer

leave a comment »

Този текст, уважаеми читателю, се различава от предните, които съм писал за националния ни празник 3 март. И преди да ме попиташ дали съм вдигнал кръвното, та честитя Освобождението с филмово резюме, чети нататък.
През 2010 година в столицата на Естония Талин за европейски филм на годината бе награден „Писател в сянка” на Роман Полански. Същата вечер филмът получи общо шест награди: за най-добър филм, за режисура, за сценарий – Робърт Харис по неговия бестселър „Сянката“, музика, сценография и най-добра мъжка роля.


„Писател в сянка” е политически трилър, в който се преплитат съдбите на бивш британски министър председател, вербуван агент на ЦРУ, редактор, писател, адвокат, съпруга, любовница и професор. Писателят в сянка е актьорът Юън Макгрегър, който е нает от известна редакция за да допише мемоарите на екс министър председателя на Великобритания Адам Ланг (в ролята: Пиърс Броснан). Изолиран на остров, писателят постепенно осъзнава играта, в която е замесен – от една страна самият Ланг, който се опитва да го накара да убеди хората, че с подаването на оставката си е станал жертва на неразбиране, защото ролята на министър председател е тежка задача; лидерът живее зад бронирани стъкла и дебели бетонни стени, няма джобни пари, а когато му трябват – взема назаем, няма дори собствено мнение и зависи от това на неговите PR-и и имиджмейкъри. От другата страна е съпругата на самия Адам, която се оказва агент на САЩ и шпионира съпруга си за разузнавателните служи.
И ако все още се чудите, защо ви занимавам с този шедьовър на киното точно днес – на най-големия празник на България 3 март, – веднага ще отговоря. „Писател в сянка” е филм опозиция на британските с българските закони. В лентата на Роман Полански виждаме как Съдебна система и журналисти работят в екип и разследват министър председателя в оставка Ланг за извършени от него престъпления. Тук – обратно – Съдебната система кротува, а журналистите си счупват перата и пишат хвалебствия за нашия министър председател в оставка. Онзи се покрива на остров в САЩ, нашият – в болница с високо кръвно. Онзи е учил политология, а след това е започнал да тренира във фитнеса. Нашият първо е станал каратист, а после се учеше на политика. Широк свят, всякакви хора, разбирания – различни…
Та мисълта ми е за празника и Освобождението. Гледайте филма, ще останете доволни, но и леко разочаровани. Политиката е мръсна игра, от която освобождение няма. Ще видите как образа на британския министър председател в оставка постоянно е по медиите, непрекъснато обещава нашироко и лъже невероятно много, като винаги се опитва да се изкара жертва на несправедливост и неразбирателство. Между филма и родната действителност има обаче една съществена разлика – в него става въпрос за художествена измислица, а у нас – за самата действителност.
В денят на Освобождението на България ние не се чувстваме свободни, защото накъдето и да погледнем, виждаме само един единствен образ, който ни се втръсна вече, но ни налагат да търпим. Култ към личността.
Ето ви парадокс! Уж си свободен, а си лишен от всякакъв избор. Всъщност, ти си зависим – от сметки за ток, вода, телефон и бензин; от Църквата; от настроението на шефа, издателя или главния редактор; от политическата обвързаност на общински съветници и кметове; от политици и министри; от цените на лекарствата в аптеките; от компетентността и трезвеността на лекарите; от аванс и заплата; от метиловия алкохол в някои спиртни напитки и „Е-тата” в храните.
Ти си зависим и не си свободен. Зависиш от банкови кредити, данъци, лихви, цени на зъболекарски услуги, медицинско и данъчно обслужване, цените в кварталния магазин или просто от добронамереността на съседите ти.
Ти, уважаеми читателю, живееш живот на заем и няма как да си свободен.  Турция падна, но комунизмът още не е. Затова гледай филма, докато все още може да го свалиш безплатно. Честит празник!

Written by dEnisLaw

03.03.2013 at 9:06 am

Vox Populi Vox Dei

4 коментара

”Ако не знаеш – ще те научим, ако не можеш – ще ти покажем, ако не искаш – ще те принудим!”

 Имаше и такива лозунги, но те останаха във времето. Онова време, когато идеалите се опорочавали и се превръщали в демагогия. Когато безогледно се отстранявали съперниците за власт, когато се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се създавала социална прослойка, за която не важела общоприети закони. Когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите се подменяли.
За онова време, аз не мога да съдя – малък бях. Помня само, че когато бях на 7 години, нещо важно се случи. Тогава хората се прегръщаха по улиците, а който дойдеше в нас, влизаше с думите: „Честито!”. Беше 1989 година и гражданите си мислеха, че са сложили край на комунистическата олигархия. Лъгали са се! Както се излъгаха и днес…
Онова време роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Днес те остават в историята като фразите на Прехода, който за съжаление не можа да дойде или пък някои не искаха да дойде. На вратите на българина почука обаче гладът и мизерията, а това накара гражданите да блокират България, която бе изправена пред хиперинфлация. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях на 15 години. Този път помнех, но някак си – не разбирах ситуацията.
Едва вчера, когато по улиците отново срещах хора, които се поздравяваха с „Честито”, разбрах какво означава за народа да свали една диктатура от власт – кабинетът на ГЕРБ подаде оставка след 10 дневни непрестанни протести на гражданите. Осъзнах силата на задружното общество, осъзнах неговата мощ и неговата сплотеност.
Казват, че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава разбрах нещо и друго – ние не сме част от тази констатация. През 1989, 1997 и 2013 година се е искало само едно: край на комунизма, законност в държавата и работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за 24 години – същото си е; същите са си.
Днес, в защита на падналата власт, от цяла България дойдоха хора, за да им изразят подкрепа. Повечето ги докарваха с автобуси, както и по време на избори. Че са им платили – за всеки е ясно. Тези човечета са пешките на шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата. Винаги падат първи в боя и никога не знаят за какво са на дъската. Пешките имат само един ход – напред; човечетата имат една реплика – „да”, – за онзи, който плаща. Питат ги защо са тук и те казват, че са заради Бойко. Питат ги, ами ако му приемат оставката, те казват – не знаем, правел бил магистрали. Ама ядат ли се тези магистрали, пият ли се, така и не стана ясно – нито за гражданите, нито за журналистите. Тези човечета, тези шахматни пешки, са бездушни и нямат гражданска позиция, те никога не са я и имали! Но ако си мислите, че са жалки – лъжете се!
Днес в центъра на София имаше нещо далеч по-долно и пошло от тези марионетки. От някъде бяха докарани прасета в подкрепа на властта! Не ме питайте, аз сам не зная какво правят свине през Народното събрание на една европейска столица! Знам само, че Европа и целият свят видя това безобразие. По този начин градим имидж – outside. Никой от властта не помисли, че по този начин срами името не само на българската столица, ами и на цяла България. Това е безобразие в най-висша форма. Back to the Primitive. Желание за господство дотолкова замъглява съзнанието и потъпква морала, че достига неописуеми висини! Лакомията и мъката, казват, нямат граници.
Това, което днес се случи, е описано преди много години от Джордж Оруел в утопията му „Фермата на животните”.

„Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е…”

Онези, които вчера се поздравяваха, днес са свели глави. Те знаят, че тази победа е само временна – до следващите избори, когато отново на власт ще дойдат извергите и ще приложат нова, още по ужасяваща репресивна система на управление. Комунистът партията си мени, но нрава – никога!
Ще е по-лошо и от сега, защото онези, които надигат глава за власт, са сегашните и предните. Те показаха, че не се интересуват от обществени и политически проблеми, а само големината на банковите си сметки.
Но ще ни има! Поне докато не паднем изнемогнали от глад, продали пролетарския си труд за кора хляб; поне докато не изпият и последната капка кръв от телата ни. До тогава, все ще ни има! И пак ще имаме своя 10 ноември, своя 10 януари, своя 20 февруари.
Отново да съборим комунизма, пък нека и пак да е само за ден – това ще си е нашият ден. Нищо, че бъдем предадени от онези, които днес целуват ръката, която вчера ги е шибала с камшика. Нищо, че ще паднем убити от шахматните пешки – ние, офицерите! Всичко, в името на демокрацията на България!

Written by dEnisLaw

22.02.2013 at 9:48 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Никога повече 9-ти септември

leave a comment »

Трудно се пише за 9-ти септември 1944-та година, особено когато не си живял онова време. Едни историци твърдят, че това е „социалистическа революция”, докато други са на мнение, че това е „военен преврат”.  Общо взето този, който притежава настоящето, пише историята. Да видим обаче какво говорят фактите.
Деветосептемврийският преврат е насилствена промяна в държавната власт в България, извършена през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., като е свалено правителството на Константин Муравиев и на власт идва правителство на Отечествения фронт, начело с Кимон Георгиев. Извършването на Деветосептемврийския преврат е последвано от вълна на насилие, извършвано главно от комунистически групи срещу политически или лични противници. Тези масови беззакония продължават няколко месеца и са постепенно поставени под контрол от властите със създаването на т.нар. Народен съд в края на годината. Според различни оценки броят на убитите през този период е между 20 000 и 40 000 души. Осъдените на смърт от т. нар. „Народен съд” са 2730 души — министри, депутати, журналисти, банкери, кметове, свещеници, земевладелци, учители.
От тази дата до ден днешен България никога не е преставала да бъде под комунистическо робство, въпреки твърденията, че тогава започва разцвета на страната ни.

НИКОГА ПОВЕЧЕ 9-ТИ СЕПТЕМВРИ

Лого, максима, слоган, пищов върху Евангелие – наречете го както искате – 9-ти септември никога не трябва да се повтаря. Не заради измъчваните, не заради убитите – не. 9-ти септември е периода на започване на потъпкването на човешките права и издевателствата над българските граждани.
И тук шпагите на обществените мнения звънтят в спор. Има фанатизирани почитатели на комунизма; хора, чиито мозъци са промити от Системата и те ревностно защитават Партията. Има и такива, които биха си отхапали по една ръка и един крак, само и само това време да не се връща отново.
Аз съм от вторите. Мразя комунистите и техните деца до болка, до изстъпление.

ДЕТСТВО МОЕ

Какво помня от онова време? Помня леля Васа, която работеше в „Кореком”. Аз и сестра ми бяхме привилегировани деца: ядяхме корекомски яйца цели два пъти (!) в годината, а не само на рождените ни дни. Помня леля Дарина, където майка ми отиваше лятото да се запише в списък за купуване на банани, които можеше да купи чак зимата преди Нова година. Партията тогава даваше само по един килограм – изключителна щедрост от нейна страна! Помня, че много исках футболни обувки, но нямаше откъде да ми ги купи баща ми. Баща ми! Той слушаше на един ВЕФ радио „Свободна Европа”, а дядо ми му се молеше да не го прави, защото ще го наклеветят и ще иде в трудов лагер да чука камъни доживот… За щастие на цялото семейство, така и не се намери такъв предател, въпреки че агент на ДС е можело да се окаже и самият ми дядо. Така беше онова време: Запад , САЩ и Кока-кола бяха забранени думи. Забранено беше да се разхождаш след 22:00 часа навън, да носиш дънки, да пускаш дълга коса (ако си момче), да слушаш определена музика, да говориш против Партията, да напускаш страната, както и стотици други никому ненужни нелепи забрани.
Веднъж мой колега ми разказа случка от неговото детство: играли с негов приятел тенис на маса в местното читалище. Зад гърба на моят колега бил окачен портретът на Тато в стъклена рамка. Не щеш ли, хилката на другото момче просто полетяла от ръката му след силен замах при забивка и за зла беда счупила стъклото на рамката. На другият ден се разбрало, че „злосторникът” е откаран в полицията за една седмица да товари въглища, защото е накърнил честта на Партията и прекия ръководител.
Времена!
Комунизъм!
Помня разказите и на баба ми и дядо ми (по бащина линия, лека им пръст!) за тяхното време. Как са им взели крава, прасе и нивите, защото не са искали да влязат в ТКЗС-то. Как инвалидите били натоварвани в джипката и откарвани да гласуват по избори. Тогава е можело да гласуваш само за БКП – нямаш право на избор, а нямаш право и на собствено мнение. Дядо ми от своя страна винаги пък беше проблемен, заради членството си в БЗНС „Никола Петков”. Това според хората значело, че е фашист… Да, дядо ми, който се е върнал от войната с 2 ордена за храброст. Днес често гледам тези ордени и ми става много мъчно: мъчно ми е за него, мъчно ми е и че тогава той получаваше 90 лева пенсия, а комуниста до нас, нарекъл се партизанин и български спасител, получаваше 160 лева.

КЪДЕ СМЕ НИЕ

Днес сме малко по-надолу от тогава. Държавите, които бяха под комунистическия ботуш смениха системата си, съумяха да използват по най-оптималния начин демокрацията и сега са много добре – и финансово, и икономически.
Ние просто сменихме на хартия името „комунизъм” с името „демокрация”. Едни и същи си останаха и ДС-та, и потомците на ЦК. При нас се наложи тази смяна, за да могат кръвопийците свободно да прахосват милионите, откраднати от българите.
И не ми говорете, че тогава е било добре – питайте къде са 200 тона злато на България?
Иван Костов е добър политик – по негово време Европа разбра, че все още съществува страна наречена България. И който ми каже, че той продаде страната, лично ще му ударя един шамар и ще го пратя в библиотеката на МС да се запознае с плана „Ран-ът” и точките по него, за да види с очите си как Андрей Луканов подписва клауза за 100% приватизация на българските предприятия.
Никога повече 9-ти септември!
Никога, ако не искате да сме като в Северна Корея. Там доскоро имаше закон, според който ако четеш чуждо списание или те разстрелват показно или три поколения напред родът ти работи в трудови лагери.
Ако не искаш това отново да се повтори в България, бъди един от нас. Бъди антикомунист!

 

 

Written by dEnisLaw

09.09.2012 at 8:00 am

Публикувано в Общество

Tagged with ,

Лъжата – комунизмът, демокрацията и другите

leave a comment »

Има такава книга: „Лъжата – Жан, Иван и другите”. Тя е на бившият дългогодишен главен редактор на вестник „Труд” Тошо Тошев. Наскоро я препрочитах отново в търсене на някои отговори на въпроси, които винаги са ме тормозели:  отиде ли си комунизмът от България или просто смениха името му; кога е било по-лошо – сега или тогава; има ли истинска демокрация в у нас или политиката ни е придобила извратена капиталистично-тоталитарна-мутренска форма?
Докато се чудех коя точно е истината, днес шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев обяви, че токът скача от 1-ви юли не с обещаните 10%, а с цели 13%. В тоя ред на мисли се запитах нещо: ако за всяко неспазено обещание от страна на управленците в последните три правителства на България падаше глава, дали сега щеше да имаме политици? Сигурен съм, че нямаше да имаме.
Отплеснах се.
Та, мисълта ми беше за „Лъжата – Жан, Иван и другите”. В една от главите, Тошо Тошев е споменал студентските протести от 14 декември 1989-та година, когато хиляди студенти (и не само те!) се заклеха, че няма да прекратят протестите си, ако не получат исканията си, които са за нови политически решения и автономия на ВУЗ.
Сега се питам дали в родината ни останаха последователи на тези студенти и изобщо има ли смелост днешната младеж да организира такъв протест с такива искания? Причини има и то не малко за такова нещо, но има ли ги хората, има ли ги ентусиастите, има ли ги ония, които не искат да са бели роби в собствената си държава…
А и какво ли щеше да стане, ако всички българи се обединим и не си платим сметките за ток само за един месец дори и с това се започне една поредица от протести срещу безобразията в България и геноцида, които се упражнява над българския народ?

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:50 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Хайка за вълци

leave a comment »

Когато през 1986 година излиза романът „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, българския читател е по Разен от откровеността и дълбочината на написаното. 14 години по-късно режисьорът Станимир Трифонов екранизира тоя роман в сериал от 6 серии, с който печели и награда на международния фестивал за телевизионно творчество „Златната ракла”. И няма как: в сериала се преплитат минало и настояще, ярост и съчувствие, отчаяние и нищета …


Съвсем естествено сериалът започва по следния начин: Жендо (Чочо Попйорданов), Калчо (Ники Урумов), Иван (Иван Ласкин), Сточн (Вальо Танев), Илко (Малин Кръстев), Кио (Митко ТерЗиев) и Николин (Иван Панев) тръгват на хайка за вълци. Редица спомени връхлитат ловците докато бродят из заснежените гори на село Черковна. Всеки от героите се връща назад във времето, когато са били млади.
„Хайка за вълци” обхваща един период от време от края на втората световна война до поствоенна България някъде до към 65-та година и рисува вечната болка и мъка на цяло едно поколение българи. Случайно или не всичко започва с една сватба. Сватба, на която не се пие блага ракия, защото булката е опетнена. И то не от кого, а от българин. Сякаш малко им е било на тия жени половото издевателство от гърци, турци, немци и руснаци, та продължават да го правят и да не са честни пред мъжете си. Образът на момата в българската литература е почернен завинаги. Не ми вярвате ли? Прочетете „Под игото” – Милка Тодоричина и Стефчов. Прочетете Елин Пелин и вижте в колко от разказите му описват изневярата на българската жена.
Трагедията, която се разиграва на тая сватба дава началото на редица нещастни събития. Иде комунизмът. Налагат се правила, създават се кооперации. Хората са принудени с бой да участват в тях. Човек няма право на глас срещу властта, защото Партията е наложила ЗАПОВЕДИ. Малкото опълчили се срещу тая порочна система в крайна сметка се отказват и се приобщават към тиранина. И с право – характер не се гради в режим на лишения. Сам срещу другите няма как.
„Хайка за вълци” шокира зрителя. Сериалът показва оная черна орисия на българина – да бъде винаги мачкан и тъпкан, да търпи болка и мъка, да няма свое. И да чака. Да чака благата ракия, която никога не се пие. Да чака да оправят жена му. Да чака потомството си, което е от друг. Да чака да му вземат нивите, да му дадат заповед какво да прави и най-вече да чака да го освободят.
Но „Хайката на вълци” е символ и на неистовото желание за мъст и разчистване на сметки от изгубеното щастие. Всъщност хайка за вълци няма. Няма и вълци. Вълците са седемте героя от сериала, които отиват на лов за самите себе си …
Тъжен завършек на един шедьовър!

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:27 am

Публикувано в КУЛТурно

Tagged with , ,

Animal Farm

leave a comment »

(по книгата на G. Orwell, “Animal Farm”)
Мистър Джоунс от фермата „Фейсбук”, след като даде login, залости вратите на курниците за през нощта, но тъй като си беше пийнал доста, не се сети да затвори прозорчетата. Залитайки, прекоси двора, а светлият кръг от фенера се люшкаше насам-натам; изу ботушите си пред задната врата, наточи си последна чаша бира от буренцето в килера и се запъти към леглото, където мисис Джоунс вече хъркаше.
Щом мистър Джоунс натисна бутона logout, във всички стопански сгради настъпи особено оживление. Старият Майор – награденият за изложба бял шопар – предишната нощ е сънувал необикновен сън и иска да го разкаже на останалите животни. Сънят беше подтик към бунт срещу хората и изобщо срещу човечеството. Животните от фермата „Фейсбук” бяха гладни и изморени, и трябваше да вземат нещата в свой ръце. „На бунт! – това е посланието ми към вас, другари” – крещеше Старият Майор. „Винаги помнете дълга си да се отнасяте враждебно към човека и неговите навици!”
……….
Един ден животните от фермата „Фейсбук” се вдигат на бунт и прогонват мистър Джоунс, като вземат съдбата си в свои ръце. Превратът е оглавен от свинете, които се самообявяват за най-уните сред своите събратя и за естествени ръководители. Животинската революция следва хода на всички революции – към тоталитаризъм. Идеите се опорочават и превръщат в демагогия, съперниците за власт безогледно се отстраняват, измислят се вътрешни врагове за оправдание на насилието, създава се социална прослойка, за която не важат общоприетите закони, изграждат се механизми за манипулация на мисленето, историята се фалшифицира … Подмяната на ценностите е блестящо изразена в безподобния лозунг „Всички животни са равни, но някои са по-равни от други”.
……….
Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха две двуколки. Прасетата бяха поканили собствениците на съседните имения да разгледат стопанството. Нея вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях, а халбите с бира се изпразваха до дъно. Останалите животни се взираха отвън през прозорците и им се стори, че вътре става нещо необикновено. Нещо се беше променило в лицата на прасетата. Двайсет души крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с муцуните на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек; от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е …

Written by dEnisLaw

07.07.2012 at 8:22 am

Публикувано в Общество

Tagged with , ,