Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘пропаганда

Размисли 24.0: лъжи по време на избори

leave a comment »

Ще съм откровен с вас: преди много се вълнувах от парламентарните избори, а днес – никак. По всяка вероятност това е защото започнаха да се провеждат през 4-5 месеца и цялото им очарование се изгуби. Надеждата в партиите – също.

Още си спомням първия път, когато отидох да гласувам. Преди това нямах търпение да се сдобия с правото да упражнявам своя изборен глас и броях месеците. После така ги броях в казармата. Чувствах се като Алековия герой Иван Граматиков – станал рано, изпълнен с надежди, с вяра в бъдещето… едно усещане на гордост, на патриотизъм ме изпълваше по пътя към „тъмната стаичка”. Вълнувах се много и бях малко уплашен – с такова чувство си лягаш за първи път с момиче. По всяка вероятност и момичетата изпитват същото – и когато са гласували за пръв път, и когато са изгубили своята девственост.

Но по темата, защото се отплеснах.
Трагедията на тези избори няма да бъде в това, че след тях ще отново дойдат ГЕРБ или БСП на власт, ще последват нови протести и нови избори наесен.
Трагедията вече е налице и се нарича изхабен политически обет, т.е. партиите обещават онова, което трябваше вече да бъде направено преди повече от 20-на години, да речем.

Как да не ги ненавиждаш – леви, средни, десни; червени, сини, жълти, лилави? Сменят политическата си принадлежност и убеждения през мандат, само обещанията им остават същите. Като хамелеони са – напасват се според ситуацията.
По-малкото зло е химера, съгласете се с мен. Аз не ви карам да не гласувате, разберете. Карам ви да излезете на улицата в миг още, след като не спазят обещанията си. Повярвайте на следващите и пак ги свалете от власт веднага, след като ви излъжат. Те разчитат, че беден народ се управлява лесно, вие разчитайте на това, че гледните са най-опасни.

Аз няма да участвам в тази битка, защото държа да остана честен със себе си и останалите около мен – тези, които оцеляха.
Аз не се интересувам от тях точно толкова, колкото и те не се интересуват от мен.
Аз не съм Дон Кихот и те не са Вятърните мелници.
Аз не съм Гарп на Джон Ървинг и не искам в моя свят всички да са безнадежден случай.
Аз съм Федър, героят на Робърт Пърсиг – изкачих планината на познанието, разбрах кой какъв е и вече мога да сляза в измамната долина без да се притеснявам, че някой може да ме подмами с плоските си обещания.

До скоро – до следващите избори и текст.

Advertisements

Written by dEnisLaw

25.03.2017 at 7:05 am

Размисли 18.0: следизборно

leave a comment »

Тази седмица, уважаеми читателю, ще се помни дълго и още как. Тя е, така да се каже, седмицата на следизборните сръдни и на съдебните призовки – и двете до немай къде забавни и измамни, досущ като фокусничеството.

Онова, че Бойко е сърдит посвоему за всичко на всеки отдавна вече не е новина, ако трябва да иронизираме един негов бивш почитател и дори не си заслужава да отделяме и две изречения за него, камо ли пък мисъл.
По-интересното е друго и това не е, че разни там министри са викани в прокуратурата, а че прословутото саниране, за което аз в продължение на почти 2 години подпитвах докъде е стигнало, изведнъж спря. Временно.

Санирането на сгради, досущ като логиката, е вид надграждане – първото физически, второто мисловно. Временното спиране на програмата за саниране след оставката на Бойко трябва много сериозно да ви притеснява и да кара лампата на мисълта ви да пулсира в кърваво червено.
Временно докога? До предстоящите предсрочни избори, когато Създателя ще се върне за сетен път начело на държавата, но вече по един категоричен тоталитарен образец? Е ли е нужно да изпадаме в ситуация на онези „мъдри” напътствия, които приписват на любимия педагог на Сталин Макаренко „Ако не знаеш – ще те научим! Ако не можеш – ще ти покажем! Ако не искаш – ще те принудим!”?
Извинете ме, но когато ме учеха на политически имидж заканите не бяха средство, чрез което да спечелиш електората на своя страна освен, ако не направиш крачка встрани към теориите на Чомски, който пък никак не те съветва да правиш точно така, а да ги изучиш добре, за да може умело да ги избягваш занапред.
Извинете ме още веднъж, но това е директна заплаха: ако ни изберете отново, санирането ще продължи; ако ли не – мръзнете, т.е. един вид жалка препратка към гладната Виденова зима. С две думи: политическа немощ.

***

Иначе нещата (и политически, и не само) отдавна напомнят една мисъл на Тургенев, когото искрено се надявам да продължавате да преоткривате в четене: „Слово „завтра” придумано для людей нерешительных и для детей”. С тази разлика, че днес успешно може да заменим думата утре с понеделник.

***

В крайна сметка ще преживеем и следващите, които отново по същество ще са старите, и онези след тях, които ще са предните, и пак старите, и пак тези преди тях. Кръгче!
Но ще ги преглътнем – кога с вино, кога с вода, защото сам Флобер умно е заключил, че всичко се износва, дори мъката.

***

И така.

Written by dEnisLaw

23.11.2016 at 9:30 pm

Размисли 16.0: предизборни съмнения

leave a comment »

Уважаеми читателю,

Прилича на пазар на политически послания и няма да сбъркаш, ако го наречеш точно така.
Изборите у нас отдавна заприличаха на сергия, на която мошеници с писклив, но убедителен гласец предлагат развалената си стока – я мухлясал домат, я наяден от мишки боб, я вкиснато вино или разредена с чешмяна вода ракия. Не ти издават касов бон като гаранция за стоката и го карат на доверие – ти ми дай парите си, пък аз ще ти обещая. Така на драго сърце и с широка ръка обещават сигурност, работа, реформи. Особено реформи.

Очертават се най-гнусните избори в новата ни история, т.е. еманация на онази безсрамна афера Костинброд и поради тази причина – или може би тъкмо заради тази причина – трябва да се гласува. Въпросът е за кого?

Тези избори, читателю, страдат от два неизлечими синдрома – този на демокрацията и този на по-малкото зло. Защото, съгласете се с мен, демокрация и задължителен вот няма как да битуват в едно изречение, първо и второ, злото често съвпада с представата ни за съвършенство.

И понеже след изборите най-малко ще ми се пише с метафори, ето ви една гледна точка, крайна като мисъл на Киркегор: тези избори силно ще напомнят електронната игра Mortal Kombat, но с тази разлика, че Началника няма да ти вземе душата, както прави Shang Tsung, а ще ти вземе гласа – изборния и изобщо.

Нека се върнем в самия пункт – изборът. Той прилича много на „Чумата” на Камю: може да се разболеем от пропагандата и да разсеем заразата на идеологията, но може и да бъдем внимателни и силни и да не попаднем в центъра на епидемията – от нас зависи. Защото, както самият философ твърди, вроденото е микробът, останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете – е резултат от волята, която не бива никога да отпада“ .

Written by dEnisLaw

15.10.2016 at 2:13 pm

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Pukemon

leave a comment »

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

Written by dEnisLaw

26.07.2016 at 12:52 pm

Преходът

2 коментара

Уважаеми читателю,

Този текст ще бъде актуален и на 30-та годишнина от 10.11.1989-та година, че и след това. И не за друго, а защото вече всичко е казано, всичко е изписано, всичко е видяно и изживяно. Нищо не се е променило и няма как да се промени – злобата, егоизмът, алчността, жаждата за власт и кръвнишката страст да управляваш човешки съдби не се променят. Тези порочни навици, унаследени от предните властници, ще останат впити докрай в дребните душици на днешните. Това е недъг на съдбата – говорим за особено извратена форма на генетика, съгласете се с мен.

Нямам рязък спомен за 10 ноември 1989 година – бях седем годишен и суматохата около мен не ми е направила голямо впечатление. Разбирах, че нещо важно се е случило и дотолкова. Спомням си съвсем ясно друго: че тогава ядях банани само за Нова година, за които майка ми се записваше през лятото в кварталния гастроном – един килограм зелени, неузрели банани. Спомням си също и „корекомските” шоколадови яйца – по едно за всеки мой рожден ден.
Най-ярки спомени обаче имам „след десети”, времето на една зима. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях вече на петнадесет години. Този път помнех, но някак си отново не разбирах ситуацията.
Трябваше да минат още няколко години за да разбера , че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава осъзнах и нещо друго – ние не сме част от тази констатация. През 1990, 1997, 2009, 2013и 2014-та година се е искало само едно – край на тоталитаризма, законност в държавата, работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за тези повече от четвърт век години – същото си е, същите са си.

Днес въпросът дали ни е бил нужен този преход и ако да, какво спечелихме от него, се задава постоянно. Безспорно онова време, когато идеалите са се опорочавали и се превръщали в демагогия, когато безогледно са се отстранявали съперниците за власт, когато са се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се е създавала социална прослойка, за която не важела общоприети закони, когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите са се подменяли, е трябвало да се смени. Но лесно ли е било да се направи и най-вече как?

Самият преход не дойде изведнъж, а постепенно. Много неща си заминаха – марципаните, касетофоните, червените и сините ученически връзки, писмата, писани на хартия и изпращани по истинската поща, любовта. Замениха ги други, по-модерни предмети и услуги – цифровите фотоапарати, кухненските роботи, интернетът, свободата на словото (уж), социалните мрежи и прочее. Присъединихме се към НАТО и Европейския съюз. Вече можехме да спим спокойно и бъдем консуматори на качественото, макар повечето хора в България да нямаха пари за него и продължават да нямат. Едни и същи си останаха само политиците ни, които просто смениха политическата си принадлежност и от червени станаха виолетови, сини, зелени, жълти. Такива лицемерни метаморфози или катарзиси, както сега е модерно да се наричат, се случват само в политиката и любовта.

Преходът дойде с преврат и роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Той роди и протестите, които не спряха през цялото това време от смяната на режима, та до днес.
Безспорно протестът, като открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, е дума емблематична и с почти митологизирано значение за българина. Тази форма на недоволство и несъгласие с идеите на властта се заражда у нас през лятото на 1990 година, когато след проведени публични протести, избраният за председател на България Петър Младенов се оттегля от поста си, а не неговото място е избран първият демократичен президент на България  д-р Жельо Желев. Може да се каже, че тогава се ражда опозицията у нас. Един от първите, заснел проявите на това движение, е режисьорът Евгени Михайлов. Опозицията дава началото на следващите по-мащабни протести на недоволство, които се провеждат в България и бележат дългия път на „Прехода”.
През лятото на 1990 година е запален Партийния дом, а в края на годината, период известен като Лукановата зима, избухва и първата национална стачка в съвременната история на България. Андрей Луканов подава оставка като министър председател, а политическата сцена в страната ни е в състояние на колапс, като ще продължи да бъде така още дълго време. Нов протест на недоволство срещу управлението на държавата се заформя отново през зимата, но на 1997 година. България е изправена пред хиперинфлация, заплатите и пенсиите се равняват на едва няколко долара, банките фалират. На 10 ноември 1997 година студенти щурмуват Парламента, а БСП връща мандата.
Искрите на протестите стихват, за да се разгорят отново на общонационален протест през 2009 година, пак срещу правителството на БСП. Четири години след това, през зимата на февруари 2013 година (управляват ГЕРБ), следва нова смяна на властта и нови протести, които отново довеждат до рокади на политическата сцена.  На власт отново са БСП, а едно тяхно безумно предложение изкарва хората отново по площадите. Този път протестите не спират в продължение на цяла година (!), докато накрая постигнат своето – поредното падане на властта.

Дотук изброените по-горе протести са част от съвременната история на България, макар за някои фактологията да не е точно такава. Днес, след толкова години, се води една страхотна битка, казва Петко Симеонов, един от съоснователите на СДС. В тази битка, допълва той, участваме и ние – това е битка чий разказ за промяната ще победи, чий разказ ще се наложи в България.
Който и разказа обаче да надделее във времето, случилите се протести са факт и символизират както глада и физическата немощ на българина през годините на т. нар. Преход, така и неумението му да създаде едно устойчиво гражданско общество, което да прерасне в партия и мнозина да повярват в нея. Действително партии се създадоха много, но гледецът на българина следеше лидерите им с недоверчиво око – постоянно лъсваха доказателства ту за агент на ДС в структурите на поредната нова „демократична” партия, ту за бивш окръжен или партиен секретар. Това само ни показваше, че нишката между „преди десети” и „след десети” не се е скъсала и БКП наднича и днес иззад лицата на политическите ни партии.

На 10 ноември 1989 година падна комунизмът, но не дойде демокрацията. Отиде си страхът, но продължи недоверието. Заминаха си забраните, но останаха задръжките. Обществото се луташе и тогава, лута се и днес между минало и настояще и все още не може да реши кога беше по-добре – преди или след.
Като цяло положението у нас през последните 25 години може да се обобщи с една мисъл на Разколников (главен герой от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, само припомням):
„…Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша.”
Ето, че четвърт век не съумяхме да подредим нито политиците си, нито живота си. Сваляхме едни, вярвахме на други, след което сваляхме и тях от трона на властта (след поредното политическо предателство и издевателство), но така и никой не можа да даде логично обяснение на това какво трябваше да се случи след всеки преврат – чудото само нямаше как да се случи.

Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. През всичките тези години на прехода ние така и не успяхме да намерим лидер и водач – онази харизматична личност, която да поведе тълпата, защото който и да застанеше отпред, над него тегнеше сянката на съмнението за миналото му. А така се получаваше, защото винаги сваляхме хората от власт, но не и идеите им, които се възпроизвеждаха отново и отново във всяко следващо правителство с една ненужна тавтологичност.

В този ред на мисли не можем да кажем, че Прехода е бил абсолютно ненужен – историята учи все пак, а и революциите са важен етап от развитието на една държава.  Преходът беше необходим и дойде в точния момент. Лошото е, че не успяхме да го употребим правилно – сбъркахме в тълкуването на думата демокрация, като я заменихме с анархия. Точно заради това бяхме винаги недоволни от всичко и всеки, както и сега. Мрънкахме непрекъснато и единственото нещо, което правехме е да излезем на улицата и да повикаме „Мафия” и „Оставка”.  Ето защо прословутият Преход ще продължи, а с него ще продължат и протестите поне дотогава, докато не решим на коя страна да застанем най-накрая.

Честит 10-ти ноември?
Честит, уви, той няма как да бъде.

Written by dEnisLaw

10.11.2014 at 10:30 am