Littera Scripta Manet

Един поглед през по-различен обектив

Posts Tagged ‘размисли

Размисли 27.0: прости – едно ударение разлика

leave a comment »

       „Законът е над всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него…”
                                                                                                                                                 – Б. Тосия

И така, традицията изисква на днешния ден всеки да поиска прошка от хората около себе си – близки и познати, за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.

Но, каже те ми, има ли нещо по-лицемерно от това да застенеш пред онзи, когото си излъгал и предал и с невинен поглед и тих гласец да му кажеш: „Прости”?
Нека си говорим истината: днес не бива да искаме прошка за мерзостите, които сме направили, не. Днес би трябвало да казваме на хората около нас: „Прощавайте, но отново ще ви забия нож в гърба”, защото времето е такова и го изисква – да стъпиш с калните обувки на главата на най-близкия си, за да може да покажеш своята глава над тинята и да не се удавиш.

Хората очакват да бъдат лъгани: че ги уважават, че разчитат на тях, че са красиви, че са обичани, че ще пътуват по истински пътища, че ще получават прилични заплати и прочее. Същите тези хора се разочароват по пътя към своите очаквания и – изумително! – един ден застават пред своите тирани и казват: „Простено – прости”. Не ги разбирам. Наистина не разбирам защо е цялото това бездушие и безсилие.

Тези дни гледах отново „12” на Никита Михалков и неминуемо се върнах назад във времето, която и мен са лъгали, а аз съм прощавал – нещо, което днес вече не бих направил по никакъв повод.  Върна ме назад, защото филмовият шедьовър на Михалков разказва 12 покъртителни истории, коя от коя по-лична и тежка.
И все пак лентата на руския режисьор не е за прошката, а за милосърдието, което, според Тосия, стои високо над закона. Та в този ред на мисли: с кое право потъпкваме човешките души и после искаме от тях да ни простят, но и друго: е ли правилно да наречем онези, които искат прошка лицемери, а прощаващите – прости? Разликата е в ударението…

Advertisements

Written by dEnisLaw

18.02.2018 at 1:30 pm

***

leave a comment »

Напоследък гледам да имам повече свободно време, за да пътувам от град на град. Кога с компания, кога сам – не ми е скучно. Срещам се с хора, снимам. Да ми беше казал някой, че ще дойде време и няма да слизам от колата – служебната или личната, да не съм му повярвал – та аз така мразех автомобилите…
Напоследък снимам много и много свиря на новата си китара. Напоследък чета много, не гледам телевизия, не посещавам новинарски сайтове, не се интересувам толкова от политика, както преди и не се вълнувам от хорските неволи, които невъзпитано се опитват да ми натрапват.
Напоследък размишлявам повече и по-малко туитвам. Слушам много музика и се опитвам да не се ядосвам. You are so cool, you are so rock & roll.
Напоследък стъпвам. Дишам. И се прераждам.

17861466_1887482574610892_4925846487745785530_n

Written by dEnisLaw

09.04.2017 at 5:57 pm

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Размисли 24.0: лъжи по време на избори

leave a comment »

Ще съм откровен с вас: преди много се вълнувах от парламентарните избори, а днес – никак. По всяка вероятност това е защото започнаха да се провеждат през 4-5 месеца и цялото им очарование се изгуби. Надеждата в партиите – също.

Още си спомням първия път, когато отидох да гласувам. Преди това нямах търпение да се сдобия с правото да упражнявам своя изборен глас и броях месеците. После така ги броях в казармата. Чувствах се като Алековия герой Иван Граматиков – станал рано, изпълнен с надежди, с вяра в бъдещето… едно усещане на гордост, на патриотизъм ме изпълваше по пътя към „тъмната стаичка”. Вълнувах се много и бях малко уплашен – с такова чувство си лягаш за първи път с момиче. По всяка вероятност и момичетата изпитват същото – и когато са гласували за пръв път, и когато са изгубили своята девственост.

Но по темата, защото се отплеснах.
Трагедията на тези избори няма да бъде в това, че след тях ще отново дойдат ГЕРБ или БСП на власт, ще последват нови протести и нови избори наесен.
Трагедията вече е налице и се нарича изхабен политически обет, т.е. партиите обещават онова, което трябваше вече да бъде направено преди повече от 20-на години, да речем.

Как да не ги ненавиждаш – леви, средни, десни; червени, сини, жълти, лилави? Сменят политическата си принадлежност и убеждения през мандат, само обещанията им остават същите. Като хамелеони са – напасват се според ситуацията.
По-малкото зло е химера, съгласете се с мен. Аз не ви карам да не гласувате, разберете. Карам ви да излезете на улицата в миг още, след като не спазят обещанията си. Повярвайте на следващите и пак ги свалете от власт веднага, след като ви излъжат. Те разчитат, че беден народ се управлява лесно, вие разчитайте на това, че гледните са най-опасни.

Аз няма да участвам в тази битка, защото държа да остана честен със себе си и останалите около мен – тези, които оцеляха.
Аз не се интересувам от тях точно толкова, колкото и те не се интересуват от мен.
Аз не съм Дон Кихот и те не са Вятърните мелници.
Аз не съм Гарп на Джон Ървинг и не искам в моя свят всички да са безнадежден случай.
Аз съм Федър, героят на Робърт Пърсиг – изкачих планината на познанието, разбрах кой какъв е и вече мога да сляза в измамната долина без да се притеснявам, че някой може да ме подмами с плоските си обещания.

До скоро – до следващите избори и текст.

Written by dEnisLaw

25.03.2017 at 7:05 am

Размисли 23.0: post factum

leave a comment »

Отдавна съм забелязал, а и вие трябва да се обърнали внимание, че България е една държава постфактум, т.е. от латинското post factum или ако позволите една игра на думи – after fact fucked.

Постфактум са ни бизнесмените, които след като ги изхвърлят от някоя сделка (обикновено по европроект и обикновено за много пари) и почват да обвиняват чрез медиите, че много се краде.
Постфактум са ни политиците, които като излязат от играта и винаги намират повод да обясняват с подробности как по високите етажи на властта корупцията и шуробаджанащината се разрастват със заплашителна скорост.
Постфактум са ни и богаташите, които вземат разни неща и забравят да ги плащат и чак след като ги хванат, започват да се оправдават, прехвърляйки топката към някой друг (защото такъв им е манталитетът – по-лесно е да кажеш „Има хора, които са окрали повече от мен – разследвайте ги първо тях, че сетне мен”.)

Постфактум са ни смешките, отдавна разказани от друг. Постфактум са ни песните, отдавна изпети от друг, постфактум са ни колите, отдавна карани от друг.
Вината ни е постфактум, прошката ни е постфактум, страхът ни е постфактум, любовта ни е постфактум… всичко. Като пиявиците, които крещят „Кръвта ти не струва!”, след като ги откъснат от нечий крак.

Една легенда разказва за български филм, в който не се говори за Прехода. А той – Преходът – сякаш се явява термин от психологията, описващ комплекса на режисьорите от една страна и мерна единица при политиците от друга.
Първите, нямайки право да критикуват Системата по онова време, сякаш мислите им днес хванаха дизентерия и не спират да говорят и него.
Вторите също непрекъснато сравняват днес с преди – какво е било построено тогава, какво образование е имало, какво здравеопазване и прочее, и прочее. Нищо, казват, оттогава не е променено – изберете ни и ще го променим. А безсрамно забравят, че оттогава досега са минали 28 години, през които също толкова безсрамно бяха на власт (и тия, и ония) и не е като да нямаха време за промени. Пардон, реформи, както е модерно да се казва днес. Тези неща също са постфактум.

Ние живеем във време, което е след случилото се, но никога не сме били част от действието. Ние сме грозната алегория на Съдбата. Нас ни разиграват на табла – две големи партии, т.е. зарчета, се търкалят по лакираната дъска и нечия невидима ръка мести пуловете. Надяваме се следващата игра да бъде спечелена от нас, но уви – надеждите ни също са постфактум, т.е. след като си отворим очите. А тогава вече е късно.

Written by dEnisLaw

14.03.2017 at 7:16 pm

Публикувано в Общество

Tagged with , ,

Размисли 22.0: патRIOTично

with one comment

Вълнувате се, аз знам. Личи си по профилните ви снимки и патетичните статуси, които публикувате в социалните мрежи.
Патриотично ви е, усеща се във въздуха. Само пиратките липсват.

imag1743_lzn_dxo

Спомням си един трети март, сякаш беше вчера. Тогава и моите емоции вземаха превес над здравия разум, но бързо бяха охладени от Ситуацията. Ситуацията, като ежедневие. Оттогава изобщо не се вълнувам на днешния ден, нито на останалите национални празници, защото си дадох сметка, че свободата и независимостта не ти се дават на гофрирана хартия срещу подпис с паче перо и восъчен печат, а са състояние на духа.

Свободен може да бъдеш в Бристол, Санкт Петербург, Маями, Истанбул и дори Исламабад, ако щеш. Важното е да чувстваш, че може да се довериш на властта на онази територия, на която пребиваваш. Нищо повече. Важно е да си здрав, а не когато идеш в болницата да те делят на пенсионер, обикновен гражданин и VIP гражданин. Важно е като постъпиш в университет (ама не с преписаните отговори от матурата, а с изпит!) да попиваш онова, на което те учат там. Важно е да четеш, да мислиш. Важно е да си честен, а не подлец. Важно е да прощаваш, както е важно да си добре възпитан – това не е предварително дадена характеристика, а придобита такава.

И последно: най-важното е да станеш Човек. Само тогава ще си истински свободен и няма да си зависим от дати като днешните, защото помоему 3 март се изроди от зависимост в принадлежност, но за това в друг текст.

А сега си пуснете „Хъшове“ на Сашо Морфов и поразсъждавайте на трезва глава.

Written by dEnisLaw

03.03.2017 at 12:54 pm

Размисли 21.0: turn out the lights

leave a comment »

Възможно е, напълно е възможно да си изпуснеш ключовете от апартамента в асансьорната шахта или да си забравиш телефона в някое заведение. Както е възможно да се спънеш и да паднеш или пък да забравиш правилото за двойното „н” – случват се тези неща. Но не е възможно да си заминеш от този свят, понеже една лампа е паднала върху колата, в която се возиш и те е убила на място. Всъщност възможно е само в два случая: ако това е сцена от филм на ужасите или ако си в България.

Тежко е да си шофьор в тази скапана държава. Аз лично, докато бях само пътник, винаги гледах в дясното огледало на автомобила и не защото се страхувах да ме возят, а за да съм в услуга на шофьора – четири очи да следят движението е по-леко и по-добре. После и аз станах шофьор и започнах да гледам освен в дясното огледало, но и в лявото; в онова за обратното виждане; в пътя, за да не се преобърна в някоя дупка яма; встрани, за да не ми излезе някой без мигач и т.н. и т.н. А от днес вече гледам и нагоре, за да внимавам за падащи лампи и все по-малко следя пътя.

Не е ирония това, уважаеми читателю, далеч не е ирония. По-скоро е предупреждение: внимавайте като пътувате – не знаете къде ще пропаднете или какво ще падне върху колата ви. И в двата случая може да пострадате сериозно, затова се пазете. Пазете се много от корупцията, от прииждащите води, от лошото здравеопазване и липсата на качествено образование, от оголени жици също се пазете, но най-вече се пазете от падащи лампи.

Много исках снощи да пиша за случилия се абсурд, но се въздържах. Отложих за тази вечер и виждате колко съм пестелив откъм обиди. Защото е безсмислено да нарека онези горе безбожници – те отдавна са спрели да изпитват чувства като срам и неудобство.
По-смислено е да ги призовеш да признаят, че имат вина за нелепата смърт на тази жена.

И пак ви казвам – не е ирония това, абсурд е.

Written by dEnisLaw

06.02.2017 at 11:18 pm

„Love“

leave a comment »

След два неуспешни опита да изгледам докрай „Любов” на Гаспар Ное, днес най-сетне успях. Преди това обаче изчетох десетки резюмета и „дълбоки” анализи на филмовите критици. Те, както и очаквах, не бяха нищо повече от обичайната доза извъртени клишета като „експлицитни сцени на секс”, „хардкор кадри” и „шведски тройки”.
Никъде обаче не попаднах на мисъл – никой от тези, които прочетох, не бяха вникнали в смисъла на филма, а просто бяха минали отгоре с влажния парцал, за да оберат прахта, но не и да изтрият петната.

Иначе, ако рискуваш да потънеш в мръсотията, „Любов” задъхва и то не със сексуалните си сцени – не, а с посланието, което оставя. Рязък контраст на всичко онова, което сте чели и гледали досега – доброто побеждава, миналото е зад нас, бъдещето е пред нас, надеждите, новото начало и т.н.
„Любов” разбива чекмеджето, в което сте заключили спомените си, за да разгледа онова, което сте забравили там и тактично ви оставя един кибрит – запалете ги, ако искате, ако ли не, изгорете си ръцете, с които недостатъчно сте докосвали.
„Любов” трие с лекота перманентния надпис „минало” и слага началото на нова поредица от въпроси: какво можеше да бъде, ако…?
„Любов“ обърква – това е хаос, подобен на любовта.

Лентата на Гаспар Ное ни хвърля в бездната на неизживяното минало, на дъното на което ни очаква една горчива истина: животът е голяма бъркотия, любовта – още по-голяма.
Но оставя и един много важен съвет: не бива да има трети там, където двама са достатъчни.

Written by dEnisLaw

21.01.2017 at 2:34 pm

Публикувано в КУЛТурно

Tagged with , , , ,