С Елвина се заговорихме за mIRC и с болезнена носталгия се върнахме в ония години, когато ходехме по интернет залите да чатим. Бяха добри години. Макар да нямахме визуална връзка с човека отсреща, всичко беше някак си по-естествено и истинско. Нищо не може да замени трепета от това, да чакаш да ти пратят pic на mail-a. Да заговориш някого, да се срещнете, да се запознаете, да станете дори приятели. Времето на “hi, asl?”, на неизбежното “ehooo, tuk li si?”, на това да регистрираш десетки никнейма, да ги пазиш като нещо свято, за да не ти ги откраднат. Да бъдеш оператор на градски канал – незаменимо! Да познаваш локален или глобален оператор на сървър или да си личен приятел с администратор. Няма такова време! Няма и какво да го замени. Това е като да се опитате да ме убедите, че Counter-Strike днес е по-вълнуващо от играта на фунийки навремето. Е, няма да стане!
Дори и днес, когато UniBG претърпя 2 основни разделения и в mIRC останахме съвсем малко ултраси, няма да може да ме убедите, че онова време не е било истински вълнуващо. Времето, когато всеки се надпреварваше да има повече потребители в собствения си канал, времето на тарикатските спууфове, на бнц-та, на скриптовете, които дотолкова се бяхме увлекли по mIRC, че сами си ги пишехме… Имам страшно много спомени от това време. И страшно много приятели от тогава, които днес макар и да не влизат в mIRC, но все още контактувам с тях и пием по някоя и друга бира. А най-якото е, че повечето дори не са от моя град. Ето така се създавах приятелствата. Наистина беше добро време.
Chat li si?! Да, все още съм чат и все още съм там. В #torsion, заради който канал дори се скарахме с приятел и работата стигна почти до бой! Там съм и никога няма да спра да бъда там, защото съм истински верен фен на mIRC, а не съм като ония, които забравиха 11-та неписана заповед, че не трябва да плюеш там, където си лизал.
Канал #torsion е в мрежата, чрез сървъра на irc.net-surf.net
Littera Scripta Manet 