In the Heart of the Machine

Днес изгледах “В сърцето на машината” на Мартин Макариев.

Филмовите критици твърдят, че зад тази драматична история стои човечността – дълбоко скатана там, където никой не би очаквал. Но аз не съм съгласен с тях. Помоему зад тази история стои не човечността, а човешкия стремеж към свободата. Как иначе бихте си обяснили метафората със затворената в машината птица и затворените зад дебелите стени затворници?

Морал, казват.
Какъв ти морал, когато сам един от тях казва, че те са подли, порочни и неморални? Няма морал в тази история. Има стремеж.

Целта на затворената в кафез птица е да излезе.
Целта на затворените зад решетки хора е да избягат.
Целта на човечеството открай време е била (и все още е) да се освободи от прангите на комунистическата система.

Защото… на никой не му е там мястото.

Малкият принц и неговите идеали

“Има само едно истинско богатство и то е общуването между хората”

Любимо занимание ми е да препрочитам книги, които са оставили трайна следа в мен и да подчертавам с молив отделни пасажи или изречения, които са ми направили особено силно впечатление.

Тия дни подхванах отново „Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери – вероятно най-тъжната история, която някога съм чел.
Книга, така простичко написана, а същевременно съчетала между страниците си толкова много истина със своята символика. Книга – учебник за живота. Апотеоз в творчеството на автора и труд, който надхвърля прежния му такъв по изразителност, очарование и тиха нежност. Книга, която съм подарявал десетки пъти.

С „Малкият принц” Екзюпери достига своя предел по дълбочина на мисълта. Като форма и жанр, повестта няма аналог в световната литература. Тя е същевременно хем поетичен, хем дълбоко философски разказ. Малцина са обаче онези, които вникват в смисъла на написаното.

Наскоро моя позната ми каза, че за всичко са виновни очакванията. Оставям по-долу няколко мисли от книгата, които съм подчертал с молив, докато я препрочитах, не за да имате очаквания, а просто да се замислите над някои позабравени мъдрости:

• Всички възрастни хора са били най-напред деца
• Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч
• Във всяка суетност има и малко подозрителност
• Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите
• Когато човек иска да бъде духовит, случва се да излъже мъничко
• Човекът е самотен и между хората
• Езикът е извор на недоразумения
• Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш
• Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си изгубил по нея
• Най-хубавото се вижда само със сърцето; най-същественото е невидимо за очите

„В кръг“

Днешният изборен ден е чудесен момент (надявам се да схващате иронията) да ви представя “В кръг” на Стефан Командарев. Това е вторият филм от планираната трилогия на режисьора, като разликата тук е, че действието не се разказва от гледната точка на таксиметровите ни шофьори, както беше в “Посоки”, а се развива през погледа на родната полиция.

Всъщност “В кръг” далеч не е филм, който цели да покаже и осмее лошите условия на труд в системата на МВР и изобщо тромавата им (а и донякъде корупционна) структура.

Не, “В кръг” е метафора на българщината, на “Дай да прее*ем другия” – система от възгледи и принципи, които повечето у нас са възприели като верую, като канон и вярват в тях безрезервно и до страст; до болка и изстъпление, та чак до фанатизъм.
“В кръг” е филм за шокиращата действителност у нас. Той показва всичко, което не трябва да бъдем. Олицетворение на няколко потъмнели призми – “Не ми пука”, “Аз не съм виновен”, “Друг да носи отговорност”. Това е когато не тупаме топката, ами направо я подаваме на друг. Затова и постоянно се въртим в кръг около заобикалящото ни гнусно ежедневие и продължаваме на гласуваме за онези, които ни шибат с камшика десетки вече години; продължаваме да бутаме рушвети, защото така е по-бързо и удобно; продължаваме да нарушаваме правилата, защото и другите го правят.
“В кръг” е тежко заварено наследство – оправяйте се!

И макар да е силно недолюбван от филмовата критика у нас, за мен този филм е велик. Но това е, защото отдавна съм се научил да чета между редовете. И сякаш за да затвърди думите ми и да покаже големия контраст между европейското и нашенското мислене, “В кръг” на Стефан Командарев  грабна големия приз “Златна лилия” за на-добър филм и отличието на критиката ФИПРЕССИ на миналогодишното издание на фестивала goEast във Висбаден.
И още нещо, също толкова значимо – накара европейците да поцъкат с език и да се запитат “Нима това е възможно?!”.

„Lords of Chaos“

Създаден въз основа на разкази, лъжи и онова, което наистина се е случило, филмът “Lords of Chaos” се базира на едноименната книга на Майкъл Мойнихан и Дидрик Сьодерлинд и ни връща през далечната 1987-ма година в Норвегия, когато един смазан от скуката и еднообразието на сивата северна страна тийнейджър решава да поеме по нов път в света на метъл музиката.

На тъмната сатанинска сцена се появяват Mayhem и слагат началото на норвежкия блек метъл – звукът на мрачния хаос и на неподправеното чисто зло.

Често описван от музикалната и филмова критика като “младежка мечта, излязла извън контрол и превърнала се в ужасяващ кошмар”, “Lords of Chaos” проследява живота на Ойстейн Аарсет (Euronymous) – основателят на Mayhem, който е убит през 1993-а година от Кристиан Викернес (Varg) – създател на другата голяма норвежка блек метъл банда Burzum.

„Lords Of Chaos“ е излъчен за първи път пред публика на фестивала в Сънданс през 2018-а година. Усещането след него е само едно – абсолютен шок, заради невижданото досега насилие. Зрителите осъзнават, че зад бруталния звук на китарите и мрачните текстове на песните се крият много послания, засягащи теми като окултизъм, сатанизъм, езичество и дори нацизъм, които подтикват към палежи на църкви, самоубийства и дори убийства.

Макар лентата да е само за ценителите на този музикален жанр, филмът определено си заслужава и заради невероятния актьорски състав – Рори Кълкин (малкият брат на Маколи Кълкин) като Euronymous, Джак Килмър (синът на Вал Килмър) като първият вокалист на Mayhem, Емори Коен като непредвидимият зъл Varg, американската певица Скай Ферейра и китаристът Антъни Де Ла Торе (Джак Спароу от “Карибски пирати: Отмъщението на Салазар”).

„Верность“

Това е история, като всяка друга. Дори изневярата в нея е като всяка друга. Тази постъпка е често срещана, колкото и да не ви се иска да повярвате, че може да се случи точно на вас. Или пък вие да го направите. 

Защото… може би много хора просто са си такива.

Нормално е да не искаме да причиняваме някои неща, но те все пак се случват. Понякога инцидентно, понякога “просто така”, понякога защото не се чувстваме достатъчно желани, понякога за да накажем, понякога за да отмъстим, но най-вече – когато си обърнем гръб и спрем да споделяме.

Общо взето – нещата от живота.

Ето защо “Верность” на режисьора Нигина Сайфуллаева  е скандално звучен шамар, който много напомня за “Love” на Гаспар Ное – похотта освен наслада, носи след себе си и горчива истина: животът е голяма бъркотия, любовта – още по-голяма.
Но оставя и един много важен съвет след себе си: не бива да има трети там, където двама са достатъчни.

22-та заподозрени

По повод международния ден на книгата и авторското право, по-долу съм публикувал списък с произведенията на автори, чиито творби са оставили трайни впечатления у мен.
Номерирането от 1 до 22 не би трябвало да се приема като подредба по места. Напротив – има творби, които са на по-задна позиция, но които съм препрочитал много повече пъти от тези, намиращи се в началото на класацията. От друга страна обаче, отредил съм по-първите места на моите най-любимите произведения.

Заглавието, разбира се, е шега. Авторите на тези литературни шедьоври, оставили своето в историята, няма как да бъдат заподозрени в каквото и да е било престъпление. Единствената им “вина” като че ли е тази, че са притежавали онази дарба, благодарение на която изпод перата им са излезли такива невероятни истории, които човечеството е “осъдено” да ги помни завинаги.

И така, ето го и моя списък с 22 любими произведения, подобно на онзи на Франсис Скот Фицджералд.

1. “Братя Карамазови” – Фьодор Достоевски
2. „Записки от мъртвия дом” – Фьодор Достоевски
3. „Деветдесет и трета година” – Виктор Юго
4. „Приключенията на добрия войник Швейк” – Ярослав Хашек
5. „Парижката Света Богородица” – Виктор Юго
6. „Престъпление и наказание” – Фьодор Достоевски
7. “Идиот” – Фьодор Достоевски
8. „Ана Каренина” – Лев Толстой
9.  „1984” – Джордж Оруел
10. “Колимски разкази” – Варлам Шаламов
11. “Архипелаг ГУЛАГ” – Александър Солженицин
12. „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” – Робърт Пърсиг
13. „Чумата” – Албер Камю
14. “Норвежка гора” – Харуки Мураками
15. „Мъртви души” – Николай Гогол
16. „Дрога” – Уилям Бъроуз
17. „Фактотум” – Чарлз Буковски
18.  „ Параграф 22” – Джоузеф Хелър
19.  „ Пилето” – Уилям Уортън
20.  „По пътя” – Джак Керуак
21. „Правилата на мистър Джоунс за модерния мъж” – Дилън Джоунс
22.  „Под игото” – Иван Вазов

Into the Wild

Тази история е повече от лична. Тя е майната му на всичко – парите, приятелите, подреденият живот, кариерата и още, и още.
Точно така – майната му на всичко.

Напомня за щурия ни живот като младежи – пътуванията на стоп, музиката на Еди Ведър, Доорс и Ролинг Стоунс, безгрижните лета и зими, абсолютната свобода.

Но ние се върнахме към удобствата на днешния свят и обещаващото бъдеще, а той продължи напред – към Аляска, за да се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си.

Той е беше Кристофър МакКендълс, 23-годишният блестящ студент на колежа Емъри, който дари спестяванията си от 24 000 долара, заряза колата си и се отправи на стоп в неизвестна посока, просто за да се махне от клишетата на лъскавия и подреден градски живот.

Обиколил половината Северна Америка, накрая останал в Аляска, където преживял 113 дни в изоставен автобус. Завещал ни е сбъднатата си мечта, дневникът си и едно дълбоко, лично откровение: “Happiness is only real when shared.”.

По същия дневник Джон Кракауер пише книгата “Сред дивата пустош”, а по нея е направена и филмова адаптация с режисьор Шон Пен.

Книгата и филмът са задължителни. Музиката към филма – също.

Peace \/

La Peste

Много е трудно, че дори абсурдно (ако трябва да направя препратка към един от термините на екзистенциализма) да се представи “Чумата” на френския Нобелов лауреат Албер Камю с няколко абзаца. Но не пречи да се опита, защото напоследък този шедьовър отново набира популярност около пандемията с коронавируса и не само трябва, а дори се явява задължително четиво в домашната библиотека на всеки.

Самият роман описва “съществуването и същността” – централният и най-важен проблем на екзистенциализма – на жителите на алжирския град Оран по време на пълната карантина, наложена им от властите, заради върлуващата там с невъобразима сила бубонна чума.

Трябва да направя едно важно уточнение – заглавието и текстът действително проследяват развитието на чумната епидемия, но зад алегоричния роман се крие нещо друго – по самото признание на Камю: “Истинското съдържание на чумата това е борбата на европейската съпротива против нацизма“.

“Чумата” е роман за последиците на Злото – онова, на което не е нужна никаква причина, за да връхлети стотици хиляди човешки съдби и да ги направи свои жертви.
“Чумата” е и тежка препратка към смисъла на човешкия живот – може да бъде всякакъв, но не е ли най-добре, ако представлява всеотдайност, взаимопомощ, жертвоготовност?
И не на последно място – “Чумата” болезнено ни напомня, че абсурдът може да бъде победен, но не и изкоренен.
Същото е и със Злото.

„По пътя“

Колко му трябва на човек, за да е свободен? Бележник, молив, пакет цигари, бутилка бърбън, раница на гърба и път пред него. Път, по който ще срещнеш стотици хиляди различни съдби. Път, който никъде не свършва, но те отвежда далеч от скуката и еднообразието.

Да кажеш, че „По пътя” на Керуак е просто книга, е все едно да кажеш, че „Доорс” е просто група. „По пътя” не е само пътуване на стоп. “По пътя” прониква в най-потайните ъгълчета на душата ти, защото е нещо много повече от лична история – това е вивисекция на цяло едно поколение – онова на американската поствоенна култура.

Призната за книгата, която преобръща Америка и света, „По пътя” е Библия до която се докосват трилогията “Sexus”, “Plexus”, “Nexus” на Хенри Милър, “Junkie” на Уилям Бъроуз и “Factotum” на Чарлз Буковски. И музиката на Дженис Джоплин и Морфин, разбира се.

„По пътя” не е път. Това е начин на живот – секс, наркотици, джаз и повечко поезия върху мръсно-бели листове хартия.

Бразилският режисьор Валтер Салес тръгва по пътя на бийт поколението и през 2012-та година екранизира новаторския роман на Керуак, за да го превърне в шедьовър и задължителен за гледане филм.

Мъже над закона

Историята във филма “The Highwaymen” на режисьора Джон Лий Ханкок започва от Eastham Prison Farm в Тексас през далечната 1934-та година. Това е времето на Голямата депресия и най-бедният период в историята на САЩ – глад, безработица, престъпност, отчаяние и крайна недоверчивост в правителството.

Навярно си казваш, че това е досущ като в съвременна България, но не си прав – има една разлика и тя е, че мъжете над закона в този филм са положителни герои.

А самите мъже са Франк Хамър и Мани Голт (в ролите Кевин Костнър и Уди Харелсън) – двама позастарели тексаски рейнджъри, които тръгват по петите на печално известните млади престъпници Бони Паркър и Клайд Бароу.
За последните се знае, че по онова време са извършили 12 обира на банки и са застреляли най-малко 9 щатски полицаи. Престъпните им деяния намират място на началните страници на американската преса и това им осигурява невероятна слава – в период на крайна нищета, хората им симпатизират и споделят тяхното разочарование, ненавист и омраза към властта.

Самата история на Бони и Клайд е противоречива. Двамата придобиват едва ли не митологичен статус и тяхната смърт, застреляни след засада на ФБР, разделя общественото мнение в две посоки: от една страна е законът – нарушителите трябва да се преследват и наказват; от другата страна е симпатията – двама толкова млади и толкова влюбени са принудени да станат престъпници, за да оцелеят във време на една от най-тежките икономически кризи в САЩ.