Размисли 32.0: как нямаше смисъл

Вече дори не си спомням кога започна пандемията – дали преди две или три години. Толкова далечно ми се струва. Свикнахме с носенето на маски, с постоянно променящите се декрети и рестрикции, с непостоянството на различните мнения, с черните статистики и словесните битки между ваксъри и антиваксъри. Така свикнахме, че сякаш винаги е било така и така и ще си продължи.
Дето беше написал преди време Достоевски: “Човекът е животно, което свиква с всичко и това е най-доброто му качество.”.
За съжаление, обаче.

Спомням си друго: че всички бяхме адски уплашени в началото, защото не знаехме срещу какво се изправяме (не че и днес знаем, нали). Помня как се редяхме през два метра на опашки пред аптеките и хранителните магазини. Помня как претривахме освен ръцете си с антибактериални кърпи и спирт, но и всички продукти, които купувахме. Помня дори паниката, че стоките от първа необходимост като олио, сол, макарони, тоалетна хартия и бира ще свършат в миг и ние няма откъде да си ги набавим. И не се шегувам като слагам бирата при стоките от първа необходимост.
Помня всички онези тревоги, но това, сякаш, вече няма никакъв смисъл.

Спомням си как се притеснявахме да не фалират бизнеси и да останем без доходи. Как се чудехме какво ще се случи с образованието и дали ще издържи здравеопазването. Как искахме много бързо обществото да се сдобие с колективен имунитет, защото ни беше страх. Страх да не ни се случи нещо лошо – на нас и на близките ни. И докато се страхувахме, масова дезинформация ни заливаше отвсякъде.
Помня ги тези неща, но това сега няма никакъв смисъл.

Днес отново се страхуваме да не свършат олиото, хляба и горивото, но всичко е далеч по-различно и още по-страшно. Вече не говорим за Ковид. Само мърлявите маски по хорските лица ни напомнят за него – че го е имало и че е съществувал някога в пространството; че ни е отнел толкова много. Но и маските ще са до време, защото до месеци и от тях няма да има никакъв смисъл.

Сега смисъл има в друго: как да оцелеем?
Защото някъде там, един очевидно луд човек е решил да избива комплексите си за малоценност, като погубва невинни животи. Тази война е много по-страшна от предната и ако този палач не абдикира пред обществения хуманизъм, нищо от това, което беше досега, няма да има никакъв смисъл.

Хронология на една зараза

Отдавна не съм писал. Непростимо, знам, но време все не остава.

Тези дни обаче и мен, подобно на Сартровия герой Рокантен, ме налегна погнусата. Налегна ме заразата, връхлетя ме изневиделица и ме накара да се замисля, че колкото и да се предпазваш, злото е около теб и дебне да те хване за гърлото с всички сили.

И понеже се очертаваше да се изолирам за поне две седмици, какво друго ми оставаше, освен да водя хронология на заразата, да описвам преживяното ден за ден? Защото само чрез думи би могло да се изрази, да се разбере онова, което е било вътре в теб през цялото това време на ограничение.

ДЕН I

Събота, призори. Събудих се с лека температура и хрема, без да съм имал каквито и да било симптоми преди това. Реших все пак да си купя бърз тест, за всеки случай, понеже трябваше да пътувам. Излезе положителен. Стана ми тъпо, но не толкова заради самия мен, колкото заради семейството ми, колегите ми и приятелите ми – притесних се да не би да съм ги заразил по някакъв начин. За щастие, последните няколко дни работих от вкъщи. Все пак известих всички, с които в последните дни съм имал близък контакт.

Към обяд се чувствах изключително добре, но реших да си направя PCR тест. За моя изненада, нито една от 4-те лаборатории в Монтана, които правят такива тестове, не работеха в събота следобед, както и в неделя. Замислих се, че ние дори нямаме денонощна аптека и това сякаш е едно от “очарованията” на малкия провинциален град – буквално си оставен на произвола на съдбата, особено през уикенда. Отложих теста за понеделник.

Привечер отново вдигнах лека температура, но за кратко. Нямах задух, не ме болеше глава, не кашлях. Легнах си рано и спах непробудно до сутринта.

ДЕН II

Събудих се изключително свеж и жизнен. Реших да не пия нищо, освен витамин Ц и Д – исках организмът ми сам да се пребори с вируса.

Преглеждам вайбъра – цяла дузина пожелания от приятели за бързо оздравяване и без притеснения. Всъщност, изобщо не се притеснявам. Приемам го като нещо, през което всички ние ще преминем по един или друг начин.

Давам си сметка, че ще трябва да прекарам затворен в апартамента цели 14 дни. Кафе и чай имам доволно. Провизии за готвене – също. Ще оцелея. Погледнато от друга страна, всяко зло за добро – сега ще мога да огранича алкохола и вредната храна и най-накрая да вляза в дрехите от миналата година.

Следобедът решавам да прекарам на терасата с чаша чай и книга в ръка, събирайки витамин Д от слънцето. Хубавото е, че сега ще имам много време за четене. Подхващам отново “Погнусата” на Сартр. A light read, както се пошегува една позната. Паралелно с нея ще препрочета и “Чумата” на Камю – разбираемо за ситуацията. И двата литературни шедьовъра засягат съществуването и същността – две теми, над които може да се разсъждава безкрайно.

ДЕН III

Потеглям към лаборатория за PCR тест, опакован като космонавт.
Малко по-късно през деня обонянието ми изчезна. Единственият аромат, който долавях, беше този на кафе. Нищо друго. Вече бях сигурен, че съм заразен с Коронавирус.

Замислих се за утре: понякога неизвестното те плаши, понякога изобщо не му обръщаш внимание. Но когато се срещнеш с него, разбираш колко много не си подготвен за този сблъсък. Аз съм убеден, че в такива моменти на човек му минават какви ли не мисли в главата, дори и най-мрачните. Вероятно това са моментите за свръхбързи равносметки, ама не като ония, дето правим по Коледа, а този път наистина сериозни.
И като ти попремине, започваш да си обещаваш как ще станеш по-добър човек. Ах, само да ти се размине. В такива моменти дори атеистите вярват в Бога.

Sad news: днес към небитието е поел мой преподавател от Философския факултет. Не мога да се сетя за по-усмихнат и сърдечен философ. Прекрасен човек, който обожаваше материята, която преподаваше.

ДЕН IV

Име на теста(изследване)
PCR SARS-CoV-2
Резултат Единици
(-)negative
Референтна стойност
(-) negative (method RT PCR;
Метод
RT-PCR

Тотално съм объркан. Тотално! Очевидно имам свръхсилен организъм.
Замислих се обаче за нещо друго: че вероятно сред нас се разхождат стотици, дори хиляди заразени, които нямат симптоми. Или по-лошо: прикриват симптомите си, защото не им се занимава, защото си мислят, че това е просто грип, за да нямат проблеми с работата, защото ги е страх и т.н.
За всеки случай, решавам да се самоизолирам поне за още 10-на дни. Смятам, че така е най-правилно.

ДЕН V

15-ти септември – поне за мен, това е най-прекрасният ден в годината.
В допълнение: времето е страхотно – златна есен – и обонянието ми изцяло се възстанови. Чувствам се абсолютно здрав.

Рокантен описваше същността на онова, което го заобикаляше – от библиотеката, през улиците, до кафенетата. Размишляваше за смисъла на съществуването на хората около него и абсурда да зависят от неодушевените предмети около тях. И подреждаше в тефтера си ред след ред с невероятна ирония и сарказъм.

Аз, поради самоизолацията, на която се подложих, мога да се огранича само до абсурда на това, което виждам по телевизията и чета в медиите. А той никак не е малък. Мисля, че ако трябва да се прехранвам, като го описвам за пари, със сигурност щях да бъда сит години наред.
Политическият ни елит е морално деградирал; прогнил, като отдавна изхвърлена на брега на морето корабна дъска; вонящ на тиня.
Натам се е запътило и Обществото ни като цяло, с цялата си безотговорност.
И се питам в такива момента: не е ли съществуването разруха?

ДЕН VI

Днешният ден е изпълнен с интриги във всяко едно отношение. Слушам някакви хора и съм изумен: възхитително е как лъжат с убеждението, че са прави. Как вярват, че предателството е модел за подражание, дори коректив, едва ли не дълг. Сякаш сме по времето на Руската империя, когато на този нечестив “занаят” се е гледало с добро око.

Умът ми се бунтува срещу тази гнусотия. Не си заслужава нервите, лягам си.

ДЕН VII

Днес е поредният топъл ден.
Вечерта също е приятна. След дълго въздържание, реших да се наградя с чаша червена сира и да поразмишлявам над така наболялата, особено в социалните мрежи, тема за ваксинацията – за или против.    

Споделял съм мнението си само и единствено пред приятели, но никога във фейсбук, туитър или линктин, където се водят ожесточени войни. Кому е нужно? Докато ваксинирането против Коронавирус не стане задължително, всеки има правото да се ваксинира или да не го направи. Това е въпрос на личен избор.
Всеки сам, според вътрешната си убеденост, решава как да се изправи срещу заразата и как да се бори с нея. И дълбоко, дълбоко в себе си съм убеден, че също така никой няма право да налага мнението си. Не и докато ваксинирането не стане задължително.

ДЕН VIII

Уикендите са най-тежки. Хем не си на работа, хем няма как да излезеш.
Всъщност, защо да няма? Чувствам се страхотно, PCR тестът ми е отрицателен – кой може да ме спре, освен моралният ми дълг?
Но пуста принципност, от която все си патя. Ама така е, все си патя, заради доброто си възпитание, защото днес – съгласете се с мен – качества като доброта, съпричастност или всеотдайност далеч не са предимство, а по-скоро недостатък. В такова време живеем – в зло време, където няма как да бъде друго, уви.

ДЕН IX

Днес нищо ново. Поне в личен план. Чакам времето да мине. Топло е. Вечерта излизам на терасата да подишам свеж въздух и наблюдавам хората в ресторанта отсреща. Животът тече с пълни сили и по нищо не личи, че скоро ще влезем в нов локдаун.

Не знам защо, но изпитвам огромна необходимост да консумирам сладко. А такова нямам вкъщи, защото не употребявам. Странна приумица на организма.

ДЕН X

Бесен съм. Толкова за днес.

ДЕН XI

Вторник.
Нищо. Съществувах.
*както беше написал (а и се е чувствал) Рокантен преди толкова много години

ДЕН XII

22. септември – денят на обявяване Независимостта на България.

Ха-ха! Независими, уви, ние няма как да бъдем и вие всички трябва да се съгласите с това, без да се налага да изписвам томове, дори тонове, в подкрепа на думите си – просто помислете.

ДЕН XIII

Последна страница от книгата на Сартр и последен ден на изолация.
Рокантен си събра багажа и си тръгна от Бувил.
Странно стечение на обстоятелствата – неговата свобода започва в момента, в който започва и моята. Утре ще мога да погледна абсурда по отблизо; ще мога да го усетя, да го докосна дори. Това вече би могло да се нарече съществуване.

ДЕН XIV

Всичко си е по старо му, нищо не се е променило. Привичките на хората са си същите; улиците, по които минават, за да отидат или да се приберат от работа, са си същите; любовниците им са си същите; злобата им е същата; фалшивите им усмивки са си все така същите; дори скуката и еднообразието около тях пак са си същите. Нищо ново. Нищичко.

Разминавам се с хората и срещам празните им погледи. Никой не го интересува заразен ли си или си оздравял. Всеки е потънал в собствените си мисли, в собствените си проблеми.

За мен заразата мина изключително леко – два пъти вдигнах съвсем лека температура, три дни имах хрема, два дни нямах обоняние и дотолкова – не ме е боляло нито гърло, нито глава, нито мускули; не съм имал кашлица; не съм имал задух – абсолютно нищо. По-леко и от обикновен грип.

Но за много хора не беше така и продължава да не е така. Много от тях отключиха проблеми след заразата. Някои, уви, не се пребориха с нея.
За съжаление, няма как да ви посъветвам дали да се ваксинирате или да не го правите – това си е ваше право и ваш избор (все още).
Мога да ви посъветвам друго: не спирайте да задавате въпроси, защото големият проблем е информационното затъмнение около заразата. И в това се крие цялата трагедия на Обществото.

Бъдете здрави. И ако можете – добри. Това последното абсолютно нищо не ви коства.

Заразите, с които свикваме

Сякаш беше вчера, когато обявиха COVID-19 за пандемия и няма как да бъде забравен този ден. Оттогава започнаха притесненията, паниката и истериите – ами ако се заразим? Хората и днес са не по-малко уплашени, дори повече, защото бройките на заразените шокиращо растат. Но при целия този хаос, сякаш всички свикнахме с числата. Навярно защото отдавна още великият Достоевски е казал, че човек е животно и най-хубавото му качество е онова, че свика с всичко. Единствената негова констатация, с която аз не мога да се съглася. А не мога, защото това заключение е изказано през времето, в което той е бил заточен в Омския острог и – съгласете се – не е имал друг избор, освен да обобщи с това твърдение съдбите на всички затворници около него.

COVID-19 е заразата, от която всички много се притесняваме, но и всички много свикнахме да живеем с нея. Налага ни се.

Но мен, всъщност, ме притеснява друга зараза. Притеснява ме, че голяма част от хората свикнаха да живеят със сивотата, със скуката, с еднообразието, с лошото настроение, с посредствеността, с глупостта, с двуличието, с битовата престъпност, с корупцията, с лошото образование и разбитите “магистрали”, с домашното насилие и дори с изневерите. Тези неща са не по-малко заразни. И те са вид пандемия, но някак си не виждам да се притеснявате толкова много за тях.

Защо?
Дали защото не говорим за тях? Не ги съобщават толкова често по медиите и не ги представят всяка седмица в табличен вид на извънредни брифинги. Нищо. Сякаш не съществуват – толкова сме свикнали с тях, че не ни правят впечатление. Или пък може и да ни правят, но всички ние, ограничени само до онова, което ни заобикаля, мълчим търпим?