Малкият принц и неговите идеали

“Има само едно истинско богатство и то е общуването между хората”

Любимо занимание ми е да препрочитам книги, които са оставили трайна следа в мен и да подчертавам с молив отделни пасажи или изречения, които са ми направили особено силно впечатление.

Тия дни подхванах отново „Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери – вероятно най-тъжната история, която някога съм чел.
Книга, така простичко написана, а същевременно съчетала между страниците си толкова много истина със своята символика. Книга – учебник за живота. Апотеоз в творчеството на автора и труд, който надхвърля прежния му такъв по изразителност, очарование и тиха нежност. Книга, която съм подарявал десетки пъти.

С „Малкият принц” Екзюпери достига своя предел по дълбочина на мисълта. Като форма и жанр, повестта няма аналог в световната литература. Тя е същевременно хем поетичен, хем дълбоко философски разказ. Малцина са обаче онези, които вникват в смисъла на написаното.

Наскоро моя позната ми каза, че за всичко са виновни очакванията. Оставям по-долу няколко мисли от книгата, които съм подчертал с молив, докато я препрочитах, не за да имате очаквания, а просто да се замислите над някои позабравени мъдрости:

• Всички възрастни хора са били най-напред деца
• Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч
• Във всяка суетност има и малко подозрителност
• Много по-мъчно е да съдиш сам себе си, отколкото да съдиш другите
• Когато човек иска да бъде духовит, случва се да излъже мъничко
• Човекът е самотен и между хората
• Езикът е извор на недоразумения
• Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш
• Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си изгубил по нея
• Най-хубавото се вижда само със сърцето; най-същественото е невидимо за очите

Хронология на една зараза

Отдавна не съм писал. Непростимо, знам, но време все не остава.

Тези дни обаче и мен, подобно на Сартровия герой Рокантен, ме налегна погнусата. Налегна ме заразата, връхлетя ме изневиделица и ме накара да се замисля, че колкото и да се предпазваш, злото е около теб и дебне да те хване за гърлото с всички сили.

И понеже се очертаваше да се изолирам за поне две седмици, какво друго ми оставаше, освен да водя хронология на заразата, да описвам преживяното ден за ден? Защото само чрез думи би могло да се изрази, да се разбере онова, което е било вътре в теб през цялото това време на ограничение.

ДЕН I

Събота, призори. Събудих се с лека температура и хрема, без да съм имал каквито и да било симптоми преди това. Реших все пак да си купя бърз тест, за всеки случай, понеже трябваше да пътувам. Излезе положителен. Стана ми тъпо, но не толкова заради самия мен, колкото заради семейството ми, колегите ми и приятелите ми – притесних се да не би да съм ги заразил по някакъв начин. За щастие, последните няколко дни работих от вкъщи. Все пак известих всички, с които в последните дни съм имал близък контакт.

Към обяд се чувствах изключително добре, но реших да си направя PCR тест. За моя изненада, нито една от 4-те лаборатории в Монтана, които правят такива тестове, не работеха в събота следобед, както и в неделя. Замислих се, че ние дори нямаме денонощна аптека и това сякаш е едно от “очарованията” на малкия провинциален град – буквално си оставен на произвола на съдбата, особено през уикенда. Отложих теста за понеделник.

Привечер отново вдигнах лека температура, но за кратко. Нямах задух, не ме болеше глава, не кашлях. Легнах си рано и спах непробудно до сутринта.

ДЕН II

Събудих се изключително свеж и жизнен. Реших да не пия нищо, освен витамин Ц и Д – исках организмът ми сам да се пребори с вируса.

Преглеждам вайбъра – цяла дузина пожелания от приятели за бързо оздравяване и без притеснения. Всъщност, изобщо не се притеснявам. Приемам го като нещо, през което всички ние ще преминем по един или друг начин.

Давам си сметка, че ще трябва да прекарам затворен в апартамента цели 14 дни. Кафе и чай имам доволно. Провизии за готвене – също. Ще оцелея. Погледнато от друга страна, всяко зло за добро – сега ще мога да огранича алкохола и вредната храна и най-накрая да вляза в дрехите от миналата година.

Следобедът решавам да прекарам на терасата с чаша чай и книга в ръка, събирайки витамин Д от слънцето. Хубавото е, че сега ще имам много време за четене. Подхващам отново “Погнусата” на Сартр. A light read, както се пошегува една позната. Паралелно с нея ще препрочета и “Чумата” на Камю – разбираемо за ситуацията. И двата литературни шедьовъра засягат съществуването и същността – две теми, над които може да се разсъждава безкрайно.

ДЕН III

Потеглям към лаборатория за PCR тест, опакован като космонавт.
Малко по-късно през деня обонянието ми изчезна. Единственият аромат, който долавях, беше този на кафе. Нищо друго. Вече бях сигурен, че съм заразен с Коронавирус.

Замислих се за утре: понякога неизвестното те плаши, понякога изобщо не му обръщаш внимание. Но когато се срещнеш с него, разбираш колко много не си подготвен за този сблъсък. Аз съм убеден, че в такива моменти на човек му минават какви ли не мисли в главата, дори и най-мрачните. Вероятно това са моментите за свръхбързи равносметки, ама не като ония, дето правим по Коледа, а този път наистина сериозни.
И като ти попремине, започваш да си обещаваш как ще станеш по-добър човек. Ах, само да ти се размине. В такива моменти дори атеистите вярват в Бога.
…
Sad news: днес към небитието е поел мой преподавател от Философския факултет. Не мога да се сетя за по-усмихнат и сърдечен философ. Прекрасен човек, който обожаваше материята, която преподаваше.

ДЕН IV

Име на теста(изследване)
PCR SARS-CoV-2
Резултат Единици
(-)negative
Референтна стойност
(-) negative (method RT PCR;
Метод
RT-PCR

Тотално съм объркан. Тотално! Очевидно имам свръхсилен организъм.
Замислих се обаче за нещо друго: че вероятно сред нас се разхождат стотици, дори хиляди заразени, които нямат симптоми. Или по-лошо: прикриват симптомите си, защото не им се занимава, защото си мислят, че това е просто грип, за да нямат проблеми с работата, защото ги е страх и т.н.
За всеки случай, решавам да се самоизолирам поне за още 10-на дни. Смятам, че така е най-правилно.

ДЕН V

15-ти септември – поне за мен, това е най-прекрасният ден в годината.
В допълнение: времето е страхотно – златна есен – и обонянието ми изцяло се възстанови. Чувствам се абсолютно здрав.

Рокантен описваше същността на онова, което го заобикаляше – от библиотеката, през улиците, до кафенетата. Размишляваше за смисъла на съществуването на хората около него и абсурда да зависят от неодушевените предмети около тях. И подреждаше в тефтера си ред след ред с невероятна ирония и сарказъм.

Аз, поради самоизолацията, на която се подложих, мога да се огранича само до абсурда на това, което виждам по телевизията и чета в медиите. А той никак не е малък. Мисля, че ако трябва да се прехранвам, като го описвам за пари, със сигурност щях да бъда сит години наред.
Политическият ни елит е морално деградирал; прогнил, като отдавна изхвърлена на брега на морето корабна дъска; вонящ на тиня.
Натам се е запътило и Обществото ни като цяло, с цялата си безотговорност.
И се питам в такива момента: не е ли съществуването разруха?

ДЕН VI

Днешният ден е изпълнен с интриги във всяко едно отношение. Слушам някакви хора и съм изумен: възхитително е как лъжат с убеждението, че са прави. Как вярват, че предателството е модел за подражание, дори коректив, едва ли не дълг. Сякаш сме по времето на Руската империя, когато на този нечестив “занаят” се е гледало с добро око.

Умът ми се бунтува срещу тази гнусотия. Не си заслужава нервите, лягам си.

ДЕН VII

Днес е поредният топъл ден.
Вечерта също е приятна. След дълго въздържание, реших да се наградя с чаша червена сира и да поразмишлявам над така наболялата, особено в социалните мрежи, тема за ваксинацията – за или против.    

Споделял съм мнението си само и единствено пред приятели, но никога във фейсбук, туитър или линктин, където се водят ожесточени войни. Кому е нужно? Докато ваксинирането против Коронавирус не стане задължително, всеки има правото да се ваксинира или да не го направи. Това е въпрос на личен избор.
Всеки сам, според вътрешната си убеденост, решава как да се изправи срещу заразата и как да се бори с нея. И дълбоко, дълбоко в себе си съм убеден, че също така никой няма право да налага мнението си. Не и докато ваксинирането не стане задължително.

ДЕН VIII

Уикендите са най-тежки. Хем не си на работа, хем няма как да излезеш.
Всъщност, защо да няма? Чувствам се страхотно, PCR тестът ми е отрицателен – кой може да ме спре, освен моралният ми дълг?
Но пуста принципност, от която все си патя. Ама така е, все си патя, заради доброто си възпитание, защото днес – съгласете се с мен – качества като доброта, съпричастност или всеотдайност далеч не са предимство, а по-скоро недостатък. В такова време живеем – в зло време, където няма как да бъде друго, уви.

ДЕН IX

Днес нищо ново. Поне в личен план. Чакам времето да мине. Топло е. Вечерта излизам на терасата да подишам свеж въздух и наблюдавам хората в ресторанта отсреща. Животът тече с пълни сили и по нищо не личи, че скоро ще влезем в нов локдаун.

Не знам защо, но изпитвам огромна необходимост да консумирам сладко. А такова нямам вкъщи, защото не употребявам. Странна приумица на организма.

ДЕН X

Бесен съм. Толкова за днес.

ДЕН XI

Вторник.
Нищо. Съществувах.
*както беше написал (а и се е чувствал) Рокантен преди толкова много години

ДЕН XII

22. септември – денят на обявяване Независимостта на България.

Ха-ха! Независими, уви, ние няма как да бъдем и вие всички трябва да се съгласите с това, без да се налага да изписвам томове, дори тонове, в подкрепа на думите си – просто помислете.

ДЕН XIII

Последна страница от книгата на Сартр и последен ден на изолация.
Рокантен си събра багажа и си тръгна от Бувил.
Странно стечение на обстоятелствата – неговата свобода започва в момента, в който започва и моята. Утре ще мога да погледна абсурда по отблизо; ще мога да го усетя, да го докосна дори. Това вече би могло да се нарече съществуване.

ДЕН XIV

Всичко си е по старо му, нищо не се е променило. Привичките на хората са си същите; улиците, по които минават, за да отидат или да се приберат от работа, са си същите; любовниците им са си същите; злобата им е същата; фалшивите им усмивки са си все така същите; дори скуката и еднообразието около тях пак са си същите. Нищо ново. Нищичко.

Разминавам се с хората и срещам празните им погледи. Никой не го интересува заразен ли си или си оздравял. Всеки е потънал в собствените си мисли, в собствените си проблеми.

За мен заразата мина изключително леко – два пъти вдигнах съвсем лека температура, три дни имах хрема, два дни нямах обоняние и дотолкова – не ме е боляло нито гърло, нито глава, нито мускули; не съм имал кашлица; не съм имал задух – абсолютно нищо. По-леко и от обикновен грип.

Но за много хора не беше така и продължава да не е така. Много от тях отключиха проблеми след заразата. Някои, уви, не се пребориха с нея.
За съжаление, няма как да ви посъветвам дали да се ваксинирате или да не го правите – това си е ваше право и ваш избор (все още).
Мога да ви посъветвам друго: не спирайте да задавате въпроси, защото големият проблем е информационното затъмнение около заразата. И в това се крие цялата трагедия на Обществото.

Бъдете здрави. И ако можете – добри. Това последното абсолютно нищо не ви коства.

Into the Wild

Тази история е повече от лична. Тя е майната му на всичко – парите, приятелите, подреденият живот, кариерата и още, и още.
Точно така – майната му на всичко.

Напомня за щурия ни живот като младежи – пътуванията на стоп, музиката на Еди Ведър, Доорс и Ролинг Стоунс, безгрижните лета и зими, абсолютната свобода.

Но ние се върнахме към удобствата на днешния свят и обещаващото бъдеще, а той продължи напред – към Аляска, за да се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си.

Той е беше Кристофър МакКендълс, 23-годишният блестящ студент на колежа Емъри, който дари спестяванията си от 24 000 долара, заряза колата си и се отправи на стоп в неизвестна посока, просто за да се махне от клишетата на лъскавия и подреден градски живот.

Обиколил половината Северна Америка, накрая останал в Аляска, където преживял 113 дни в изоставен автобус. Завещал ни е сбъднатата си мечта, дневникът си и едно дълбоко, лично откровение: “Happiness is only real when shared.”.

По същия дневник Джон Кракауер пише книгата “Сред дивата пустош”, а по нея е направена и филмова адаптация с режисьор Шон Пен.

Книгата и филмът са задължителни. Музиката към филма – също.

Peace \/

Заразите, с които свикваме

Сякаш беше вчера, когато обявиха COVID-19 за пандемия и няма как да бъде забравен този ден. Оттогава започнаха притесненията, паниката и истериите – ами ако се заразим? Хората и днес са не по-малко уплашени, дори повече, защото бройките на заразените шокиращо растат. Но при целия този хаос, сякаш всички свикнахме с числата. Навярно защото отдавна още великият Достоевски е казал, че човек е животно и най-хубавото му качество е онова, че свика с всичко. Единствената негова констатация, с която аз не мога да се съглася. А не мога, защото това заключение е изказано през времето, в което той е бил заточен в Омския острог и – съгласете се – не е имал друг избор, освен да обобщи с това твърдение съдбите на всички затворници около него.

COVID-19 е заразата, от която всички много се притесняваме, но и всички много свикнахме да живеем с нея. Налага ни се.

Но мен, всъщност, ме притеснява друга зараза. Притеснява ме, че голяма част от хората свикнаха да живеят със сивотата, със скуката, с еднообразието, с лошото настроение, с посредствеността, с глупостта, с двуличието, с битовата престъпност, с корупцията, с лошото образование и разбитите “магистрали”, с домашното насилие и дори с изневерите. Тези неща са не по-малко заразни. И те са вид пандемия, но някак си не виждам да се притеснявате толкова много за тях.

Защо?
Дали защото не говорим за тях? Не ги съобщават толкова често по медиите и не ги представят всяка седмица в табличен вид на извънредни брифинги. Нищо. Сякаш не съществуват – толкова сме свикнали с тях, че не ни правят впечатление. Или пък може и да ни правят, но всички ние, ограничени само до онова, което ни заобикаля, мълчим търпим?

Размисли 27.0: прости – едно ударение разлика

       „Законът е над всичко, но какво да се прави, когато милосърдието е над него…”
                                                                                                                                                 – Б. Тосия

И така, традицията изисква на днешния ден всеки да поиска прошка от хората около себе си – близки и познати, за огорченията и обидите, които волно или неволно им е причинил, както и сам да потърси в себе си сили да прости на тези, които са го наранили.

Но, каже те ми, има ли нещо по-лицемерно от това да застенеш пред онзи, когото си излъгал и предал и с невинен поглед и тих гласец да му кажеш: „Прости”?
Нека си говорим истината: днес не бива да искаме прошка за мерзостите, които сме направили, не. Днес би трябвало да казваме на хората около нас: „Прощавайте, но отново ще ви забия нож в гърба”, защото времето е такова и го изисква – да стъпиш с калните обувки на главата на най-близкия си, за да може да покажеш своята глава над тинята и да не се удавиш.

Хората очакват да бъдат лъгани: че ги уважават, че разчитат на тях, че са красиви, че са обичани, че ще пътуват по истински пътища, че ще получават прилични заплати и прочее. Същите тези хора се разочароват по пътя към своите очаквания и – изумително! – един ден застават пред своите тирани и казват: „Простено – прости”. Не ги разбирам. Наистина не разбирам защо е цялото това бездушие и безсилие.

Тези дни гледах отново „12” на Никита Михалков и неминуемо се върнах назад във времето, която и мен са лъгали, а аз съм прощавал – нещо, което днес вече не бих направил по никакъв повод.  Върна ме назад, защото филмовият шедьовър на Михалков разказва 12 покъртителни истории, коя от коя по-лична и тежка.
И все пак лентата на руския режисьор не е за прошката, а за милосърдието, което, според Тосия, стои високо над закона. Та в този ред на мисли: с кое право потъпкваме човешките души и после искаме от тях да ни простят, но и друго: е ли правилно да наречем онези, които искат прошка лицемери, а прощаващите – прости? Разликата е в ударението…

***

Напоследък гледам да имам повече свободно време, за да пътувам от град на град. Кога с компания, кога сам – не ми е скучно. Срещам се с хора, снимам. Да ми беше казал някой, че ще дойде време и няма да слизам от колата – служебната или личната, да не съм му повярвал – та аз така мразех автомобилите…
Напоследък снимам много и много свиря на новата си китара. Напоследък чета много, не гледам телевизия, не посещавам новинарски сайтове, не се интересувам толкова от политика, както преди и не се вълнувам от хорските неволи, които невъзпитано се опитват да ми натрапват.
Напоследък размишлявам повече и по-малко туитвам. Слушам много музика и се опитвам да не се ядосвам. You are so cool, you are so rock & roll.
Напоследък стъпвам. Дишам. И се прераждам.

Размисли 24.0: лъжи по време на избори

Ще съм откровен с вас: преди много се вълнувах от парламентарните избори, а днес – никак. По всяка вероятност това е защото започнаха да се провеждат през 4-5 месеца и цялото им очарование се изгуби. Надеждата в партиите – също.

Още си спомням първия път, когато отидох да гласувам. Преди това нямах търпение да се сдобия с правото да упражнявам своя изборен глас и броях месеците. После така ги броях в казармата. Чувствах се като Алековия герой Иван Граматиков – станал рано, изпълнен с надежди, с вяра в бъдещето… едно усещане на гордост, на патриотизъм ме изпълваше по пътя към „тъмната стаичка”. Вълнувах се много и бях малко уплашен – с такова чувство си лягаш за първи път с момиче. По всяка вероятност и момичетата изпитват същото – и когато са гласували за пръв път, и когато са изгубили своята девственост.

Но по темата, защото се отплеснах.
Трагедията на тези избори няма да бъде в това, че след тях ще отново дойдат ГЕРБ или БСП на власт, ще последват нови протести и нови избори наесен.
Трагедията вече е налице и се нарича изхабен политически обет, т.е. партиите обещават онова, което трябваше вече да бъде направено преди повече от 20-на години, да речем.

Как да не ги ненавиждаш – леви, средни, десни; червени, сини, жълти, лилави? Сменят политическата си принадлежност и убеждения през мандат, само обещанията им остават същите. Като хамелеони са – напасват се според ситуацията.
По-малкото зло е химера, съгласете се с мен. Аз не ви карам да не гласувате, разберете. Карам ви да излезете на улицата в миг още, след като не спазят обещанията си. Повярвайте на следващите и пак ги свалете от власт веднага, след като ви излъжат. Те разчитат, че беден народ се управлява лесно, вие разчитайте на това, че гледните са най-опасни.

Аз няма да участвам в тази битка, защото държа да остана честен със себе си и останалите около мен – тези, които оцеляха.
Аз не се интересувам от тях точно толкова, колкото и те не се интересуват от мен.
Аз не съм Дон Кихот и те не са Вятърните мелници.
Аз не съм Гарп на Джон Ървинг и не искам в моя свят всички да са безнадежден случай.
Аз съм Федър, героят на Робърт Пърсиг – изкачих планината на познанието, разбрах кой какъв е и вече мога да сляза в измамната долина без да се притеснявам, че някой може да ме подмами с плоските си обещания.

До скоро – до следващите избори и текст.

Размисли 23.0: post factum

Отдавна съм забелязал, а и вие трябва да се обърнали внимание, че България е една държава постфактум, т.е. от латинското post factum или ако позволите една игра на думи – after fact fucked.

Постфактум са ни бизнесмените, които след като ги изхвърлят от някоя сделка (обикновено по европроект и обикновено за много пари) и почват да обвиняват чрез медиите, че много се краде.
Постфактум са ни политиците, които като излязат от играта и винаги намират повод да обясняват с подробности как по високите етажи на властта корупцията и шуробаджанащината се разрастват със заплашителна скорост.
Постфактум са ни и богаташите, които вземат разни неща и забравят да ги плащат и чак след като ги хванат, започват да се оправдават, прехвърляйки топката към някой друг (защото такъв им е манталитетът – по-лесно е да кажеш „Има хора, които са окрали повече от мен – разследвайте ги първо тях, че сетне мен”.)

Постфактум са ни смешките, отдавна разказани от друг. Постфактум са ни песните, отдавна изпети от друг, постфактум са ни колите, отдавна карани от друг.
Вината ни е постфактум, прошката ни е постфактум, страхът ни е постфактум, любовта ни е постфактум… всичко. Като пиявиците, които крещят „Кръвта ти не струва!”, след като ги откъснат от нечий крак.

Една легенда разказва за български филм, в който не се говори за Прехода. А той – Преходът – сякаш се явява термин от психологията, описващ комплекса на режисьорите от една страна и мерна единица при политиците от друга.
Първите, нямайки право да критикуват Системата по онова време, сякаш мислите им днес хванаха дизентерия и не спират да говорят и него.
Вторите също непрекъснато сравняват днес с преди – какво е било построено тогава, какво образование е имало, какво здравеопазване и прочее, и прочее. Нищо, казват, оттогава не е променено – изберете ни и ще го променим. А безсрамно забравят, че оттогава досега са минали 28 години, през които също толкова безсрамно бяха на власт (и тия, и ония) и не е като да нямаха време за промени. Пардон, реформи, както е модерно да се казва днес. Тези неща също са постфактум.

Ние живеем във време, което е след случилото се, но никога не сме били част от действието. Ние сме грозната алегория на Съдбата. Нас ни разиграват на табла – две големи партии, т.е. зарчета, се търкалят по лакираната дъска и нечия невидима ръка мести пуловете. Надяваме се следващата игра да бъде спечелена от нас, но уви – надеждите ни също са постфактум, т.е. след като си отворим очите. А тогава вече е късно.

Размисли 22.0: патRIOTично

Вълнувате се, аз знам. Личи си по профилните ви снимки и патетичните статуси, които публикувате в социалните мрежи.
Патриотично ви е, усеща се във въздуха. Само пиратките липсват.

Спомням си един трети март, сякаш беше вчера. Тогава и моите емоции вземаха превес над здравия разум, но бързо бяха охладени от Ситуацията. Ситуацията, като ежедневие. Оттогава изобщо не се вълнувам на днешния ден, нито на останалите национални празници, защото си дадох сметка, че свободата и независимостта не ти се дават на гофрирана хартия срещу подпис с паче перо и восъчен печат, а са състояние на духа.

Свободен може да бъдеш в Бристол, Санкт Петербург, Маями, Истанбул и дори Исламабад, ако щеш. Важното е да чувстваш, че може да се довериш на властта на онази територия, на която пребиваваш. Нищо повече. Важно е да си здрав, а не когато идеш в болницата да те делят на пенсионер, обикновен гражданин и VIP гражданин. Важно е като постъпиш в университет (ама не с преписаните отговори от матурата, а с изпит!) да попиваш онова, на което те учат там. Важно е да четеш, да мислиш. Важно е да си честен, а не подлец. Важно е да прощаваш, както е важно да си добре възпитан – това не е предварително дадена характеристика, а придобита такава.

И последно: най-важното е да станеш Човек. Само тогава ще си истински свободен и няма да си зависим от дати като днешните, защото помоему 3 март се изроди от зависимост в принадлежност, но за това в друг текст.

А сега си пуснете „Хъшове“ на Сашо Морфов и поразсъждавайте на трезва глава.

Размисли 21.0: turn out the lights

Възможно е, напълно е възможно да си изпуснеш ключовете от апартамента в асансьорната шахта или да си забравиш телефона в някое заведение. Както е възможно да се спънеш и да паднеш или пък да забравиш правилото за двойното „н” – случват се тези неща. Но не е възможно да си заминеш от този свят, понеже една лампа е паднала върху колата, в която се возиш и те е убила на място. Всъщност възможно е само в два случая: ако това е сцена от филм на ужасите или ако си в България.

Тежко е да си шофьор в тази скапана държава. Аз лично, докато бях само пътник, винаги гледах в дясното огледало на автомобила и не защото се страхувах да ме возят, а за да съм в услуга на шофьора – четири очи да следят движението е по-леко и по-добре. После и аз станах шофьор и започнах да гледам освен в дясното огледало, но и в лявото; в онова за обратното виждане; в пътя, за да не се преобърна в някоя дупка яма; встрани, за да не ми излезе някой без мигач и т.н. и т.н. А от днес вече гледам и нагоре, за да внимавам за падащи лампи и все по-малко следя пътя.

Не е ирония това, уважаеми читателю, далеч не е ирония. По-скоро е предупреждение: внимавайте като пътувате – не знаете къде ще пропаднете или какво ще падне върху колата ви. И в двата случая може да пострадате сериозно, затова се пазете. Пазете се много от корупцията, от прииждащите води, от лошото здравеопазване и липсата на качествено образование, от оголени жици също се пазете, но най-вече се пазете от падащи лампи.

Много исках снощи да пиша за случилия се абсурд, но се въздържах. Отложих за тази вечер и виждате колко съм пестелив откъм обиди. Защото е безсмислено да нарека онези горе безбожници – те отдавна са спрели да изпитват чувства като срам и неудобство.
По-смислено е да ги призовеш да признаят, че имат вина за нелепата смърт на тази жена.

И пак ви казвам – не е ирония това, абсурд е.