БФС и други национални катастрофи

Нещо като преамбюл: отдавна не гледам футбол, камо ли пък български. Но някак си се чувствам длъжен да надраскам върху листа, т.е. върху клавиатурата, няколко реда за Българския футболен съюз и една друга национална катастрофа – политиката. И не, няма да ви говоря чрез статистики.

Защо е важно това?
Защото БФС се явява умален модел на държавата ни, с всичките си недъзи и непростими пороци. Шефът на футболната централа е несменяем от цели 16 години – досущ като един друг самозванец, “управлявал” страната ни 12 години.
И понеже сме на футболна тематика, ще говоря с метафори. Този последният в момента е на ръба на засадата и дебне да вкара гол, за да може отново да си върне титулярното място начело на държавата. А първият вече спечели. Отново…

И във футбола, както и в политиката, често се налага да се говори на едро, да се обещава щедро, да се чертаят планове за необозримо бляскаво бъдеще и прочее, и прочее. Това се постига с наглост, безсрамие и постоянство – винаги, винаги трябва да си контра на това, в което те обвиняват; винаги трябва да прехвърляш вината на предните; винаги трябва да се хвалиш колко много си постигнал (а всъщност нищо не си).

За тях това е вид утопия – техните грешки са грешки на други, а успехите на другите са техни успехи. И когато те са доволни, има за всички около тях – за всички, които не хапят ръката, която ги храни.
За нас обаче това е особено извратена форма на антиутопия. И колкото и да искаме да променим нещата да станат по-добри, те ни пречат да го постигнем. Възпрепятстват ни да имаме право на мнение, да отстояваме позициите си, да имаме избор. Защото всячески се опитват да ни убедят, че нищо от това, което си мислим, не е така. За тях всички сме равни, макар повечето да са по-равни от останалите. Така е във футбола, така е и в политиката. Така, оказва се, е навсякъде у нас.

И сега тук някъде изниква логичният въпрос: защо има два свята (нашият и техният), когато единият е излишен?

Размисли 13.0: Дивия Изток – престрелки, футбол и други удоволствия

Току преди два дни летният сезон на морето бе открит и то по какъв начин – с гърмежи, престрелки, ранени и един убит. Типично по балкански, аз лично не мога да се сетя за нещо по-подходящо и тематично от гангстерска война за разпределение на територии. А типично по нашенски, премиерът на страната ни определи случката като „махленска свада”. И как да не е – какво като 40 мутри се разхождат с бронежилетки и пистолети по улиците на курортния Слънчев бряг? Какво като се стрелят един друг през деня и пред погледите на летовниците? Това за нашия премиер може би е нещо нормално, кой знае…

***

Но има и нещо ненормално в цялата тази воняща история и това е бездействието на МВР. Тези дни журланистите задават един реторичен въпрос: „Трябвало ли е МВР да знае, че на територията на Слънчев бряг действа групировка, която извършва рекети?”.
Точно тази думичка рекет наелектризира обществото. Хората, много от тях пострадали, неминуемо се върнаха в спомените си през 90-те години, когато разни дебелаци се разхождаха с бухалки в ръце и абсолютно безнаказано рекетираха собствениците на заведения.
Днес тази дейност продължава да се практикува, но никой не говори и пише за нея, защото станахме „европейци” и не бива да се срамим пред другите държави с такива „махленски свади” (по Бойковски).
Но рекетът „на дребно” е следствие на рекета „на едро”, т.е. имаме една изродена и обърната пирамида на Маслоу, където за мутрите ни – кои във властта, кои не – най-важното е да са нахранени, след това да се сдобият пистолети, след това да осъществят социални контакти със себеподобните си, след това да получат признание в малоумната си среда и на последно място да развият личността си, което никога не се случва.

***

Нека не се лъжем: Слънчев бряг е лаборатория, в която с особена извратеност се експериментира, като се смесват различни вещества: вземаш пипетата и слагаш в колбата 100 капки наркотик, 60 капки проституция и 40 капки оръжие. Разклащаш. Поднасяш над спиртната лампа, която гори с фалшив алкохол. Нагряваш. Веществата се смесват едно с друго. Охлаждаш. Получава се коктейл „Слънчев бряг” – най-доходоносният по морето. За него се бият, стрелят и убиват.

***

Да припомним: точно преди три години BBC излъчи филма на 26 годишната разследваща журналистка Стейси Дули „Booze, Bar Crawls and Bulgaria”, който разказва за пиянските оргии на англичани, отседнали на почивка в… Слънчев бряг. Филмът всъщност не целеше да покаже какви свине са британците, а какво значи да попаднеш на място, на което няма закони – Дивия Изток.
Аз писах за тази гнусотия, припомнете си текста Sunny Beach belongs to me.

***

Но да се разграничим от махленското поведение на едни и мислене на други.
В продължение на един месец светът ще бъде футбол и надявам се не война.
Започна 15-то европейско първенство по футбол Евро 2016 и аз, уважаеми читателю, съм длъжен да ти кажа трите златни правила, които трябва да спазваш следващите 30 дни:
– отпуск може да се пусне и със задна дата;
– винаги купувай +4 допълнителни бири към общата бройка (никога не стига!);
– до тоалетна се ходи само на полувремето.

***

Приятно гледане, наздраве и само наще! Oh, wait…

ЧРД, Христо!!!

Трудно е да пишеш за човек, който е носител на най-престижните футболни награди като „Златна обувка” и „Златна топка”. Трудно се пише, когато знаеш, че този човек е и носител на КЕШ, КНК, голмайстор на световно първенство; с три титли на България, 4 купи и една супер купа пак на България, петкратен на Испания, една купа на Краля, четири суперкупи на Испания, една суперкупа на Европа, една на Азия, една на Япония и една на САЩ. Наистина е трудно, да не кажа – невъзможно. И не че не ми достига творчески талант – просто спомените за феноменалните му изпълнения като футболист вземат превес над разума.
Стоичков, Ицо, Кристо, Камата, Модерния Ляв или просто ТОЙ! Човекът, който освен горните отличия стана 6 пъти футболист номер едно на България, веднъж на Балканите, голмайстор на КНК, взе сребърната топка на Франс Футбол, златен и сребърен онз, бронзовата топка в САЩ’94, златният крак и най-накрая през 2007-ма бе обявен за Най-велик футболист на България!
Стоичков – с 606 мача и 292 гола в кариерата си. Думите наистина са излишни – фактите говорят сами по себе си.
Честит рожден ден, Христо!

Когато Господ беше българин

На същата дата, но преди19 години бях на гости при батко Влади от горния етаж и гледахме футболната среща между Франция и България. Когато Емо Костадинов забоде победния гол и Мичмана изкрещя „Господ е българин!” не осъзнавах какво точно значи това. Разбирах само по крясъците на всички наоколо, че България ще играе на световно първенство по футбол и че Господ ще е с нас. Така и стана – класирахме се 4-ти в света и взехме бронзовите медали. По това време националният отбор на България беше фактор на футболната сцена; отбор, с който трябваше да се съобразяват отбори като Аржентина, Германия, Франция, Уругвай, Дания и прочее световни футболни сили.
Оттогава започнах да се интересувам много от магията на футболната игра, която покоряваше окото и ума с огромна сила и привлекателност. Светът не беше същия през 90-те минути на очаквания, надежди, разочарования, ключови моменти, неочаквани обрати и развръзки. Така поне беше тогава, когато играчите играеха с хъс за победа и радваха окото на запалянкото. Имахме Стоичков, Костадинов, Пенев, Велинов, Михайлов, Сираков, Деянов, Андонов, Лечков, Попов. Имахме ги тогава, а сега ги нямаме и никога няма да намерим техни заместници. Господ отдавна обърна гръб и на играчи, и на националния ни отбор, та дори и на БФС.
Господ спря да гледа български футбол и вече не е българин. Може би е испанец или англичанин. Кой знае. Знае се само, че днес думите на Мичмана би трябвало да звучат по този начин: „Господ е Гриша Ганчев, Кирил Домусчиев или Боби Михайлов!”, т.е. все личности, които омаскариха  родното първенство, национален отбор и футболна федерация. Все тая – ние вече не играем „играта”… Останала е само надеждата в душите на футболните запалянцовци, които продължават да стоят 90 минути на стадиона с шал в ръка и чакат Господ пак да заобича България и да имаме нов 17-ти ноември. Дано!

Kad porastem bicu kengur

Ако си между 20 и 30 години, родителите ти не са бивши агенти на ДС, не са потомци на важни клечки от ЦК и не са реститути, то вероятността да приличаш на Шоми и Йели от филма „Kad porastem bicu Kengur” е много голяма.
Лентата на режисьора Радивое Андрич е алманах за живота на всички тийнейджъри от Балканите, които нямат богати родители. Невероятно смешен и същевременно тъжен, “Kad porastem bicu Kengur” е отражение на заобикалящата ни действителност и показва всичко онова, което се случва извън нашите мечти. Във филма не се говори за политика, няма супер ченгета, няма битки и отвличания. Филмът е за отчаянието от живота на няколко белградски момчета. Те не могат да си намерят работа или ако работят, то е за престъпно ниска заплата. Залагат последните си пари на еврофутбол с надеждата да спечелят джакпота, който да им осигури мечтаният живот като този на Кенгуруто – единственият успял техен приятел от квартала, който е вратар на английския Истуич . Останалото време запълват с пушене на джойнт и пиене на бира.
“Kad porastem bicu Kengur” е филм, който грабва с искреността си, с честността си, с това, че нищо не е преиначено, нищо не прикрито, а напротив – всичко е толкова реално, че дори се виждаш като един от героите, особено, когато се стигне до потресаващия монолог на Браца:
„Гърдите са ми отпуснати. Нямам коса. Имам бенки по цялото тяло – милиони бенки и не мога да се пека на слънце, но така или иначе нямам пари за море… Имам шкембе, нямам работа, на 27 години съм и още живея с родителите си. Нищо няма да се промени за мен в следващите 50 години. Или по-скоро ще се промени: към по-лошо. Аз съм безполезен социален паразит; аз съм въшка и живея въшлив живот, а когато умра, ще ме закопаят във въшлив гроб…”
Ето тогава разбираш, че положението на Балканите наистина си е ебало майката.

Английският съсед

Замислен през 2004 и реализиран чак през 2011 година, „Английският съсед” със специалното участие на британския актьор Лесли Грантъм е комедиен сериал направен по едноименната книга на Михаил Вешим и режисиран от Дочо Боджаков (познат още с „Патриархат”).
„Английският съсед” е сериал за срещата на две коренно различни култури. От едната страна са редът и трудолюбието при англичаните, от другата – хитростта на българите.
Картината ни пренася в малкото българско селце Плодородно, където всеки от жителите му се занимава с всичко друго, но не и с труд. Там е Нотингам – млад мъж, на който основното занимание е да залага на еврофутбол, там са местният даскал по химия и запасният полковник от ДС Щърбанов, които варят „уиски” в селското училище и го пласират в кръчмата, там е и Киров – млад скинар, лутащ се между национализма и престъпленията, който така и не може да намери точното си място, там е и кмета – човек с глобален поглед над нещата и с европейско мислене, решил да използва всичките възможности, които Европейският съюз му предоставя, за да разкраси и разнообрази Плодородно.
Съселяните са свикнали един с друг и всичко върви нормално, докато един ден в Плодородно не пристига англичанинът Джон Джоунс, който купува къща там.
И тогава всичко се променя, докато един ден идва момент, в който не можеш да разбереш дали нашите селяни са приели английските обноски или англичанинът Джон е придобил българските нрави и привички.