Фотопис: малка част от България

Да бях Алеко или поне малко Светослав Минков, да бях започнал тези редове със „Станах една сутрин и в главата ми се зароди идеята за пътепис…“. Уви, не съм достигнал висотата, с която тези творци са боравели с перото, затова ще ви представя един кратък фотопис.
Това са местата, през които минах по времето на моя отпуск. Като локации не са много, но пък онова, което предоставиха като гледка, беше неописуемо. Поради тази причина реших да заменя думите със снимки.

Ако все още не сте били на някои от тези места – посетете ги. Вълшебни са. Откъсват те от грозната, сива и прашна действителност на града. Пренасят те в друг свят, в който няма престъпление, корупция, шуробаджанащина, мерзост и т.н. Не мислиш за скапаните пътища, по които трудно се придвижваш дори с джип; не мислиш за скапаните водопроводи, които постоянно са в ремонт и вода все няма; не се тормозиш за задръствания и битови сметки и най-малкото – чувстваш се човек. Защото там – в града – нещата наистина са скапани и потискащи и те превръщат в звяр, тъй като един ден неусетно започваш да следваш модела на поведение на хората, които си ненавиждал и така се превръщаш в същия изрод като тях.
А тук – сред природата – не е така. Тук си друг човек – по-добър и по-щастлив.

Гледка от връх Ком, 2016 метра (Берковица)

 

Пещера „Проходна“/“Очите на Бога“ (с. Карлуково, община Луковит)

 

„Деветашката пещера“ (с. Деветаки, община Ловеч)

 

„Крушунски водопади“ (с. Крушуна, община Летница)

 

Река Дунав (Лом)

 

Язовир „Огоста“ (Монтана)

***

Напоследък гледам да имам повече свободно време, за да пътувам от град на град. Кога с компания, кога сам – не ми е скучно. Срещам се с хора, снимам. Да ми беше казал някой, че ще дойде време и няма да слизам от колата – служебната или личната, да не съм му повярвал – та аз така мразех автомобилите…
Напоследък снимам много и много свиря на новата си китара. Напоследък чета много, не гледам телевизия, не посещавам новинарски сайтове, не се интересувам толкова от политика, както преди и не се вълнувам от хорските неволи, които невъзпитано се опитват да ми натрапват.
Напоследък размишлявам повече и по-малко туитвам. Слушам много музика и се опитвам да не се ядосвам. You are so cool, you are so rock & roll.
Напоследък стъпвам. Дишам. И се прераждам.

…светлината загаси

 

Каква Коледа само, а? Досущ като пролет. Ненормално топлото време (всъщност ненормално отдавна е най-нормалното определение за всяка една ситуация у нас) ме накара да нарамя фотоапарата и да се поразходя, радвайки се на последните топли и слънчеви дни на декември.

Много истории помни този бряг, много тайни е запазил. Десетки приятелства са започвали тук. Някои се запазиха и до днес, други тихо отшумяха…
Гледаш и далеч напред само вода виждаш. Тихо, спокойно. Вечно. И си спомняш за преди, връщаш се назад във времето – не си забравил нищо, всичко си спомняш.

А времето лети и слънцето се скрива зад планините в далечината. Гасне светлината, а в ушите ти кънтят думите:

Давам ти само спомен — какво е било. Да си спомняш, че е друго и още по-друго ще бъде.

„Време разделно“, Антон Дончев