Размисли 25.0: за цензурата и чалгата

Никога не съм си мислел, че един ден ще пиша за Слави по ред причини: не го харесвам като човек; не ми допадат предаванията, които прави; музиката му за мен е непоносима и прочее.
Но този текст не е непременно за него, а за цензурата – онази червена химикалка, с която Главния зачерква мисли, идеи, труд. Главния може да бъде издателят ти, може да бъде Бойко, Цецо, Сотир или Делян, може и Флориан Скала да е (новият изпълнителен директор на телевизията, която свали предаването на Слави от екран), може да бъде дори твой роднина, комуто да се прави на велик е останало като порок от агентурното му минало.

„Дори осъденият на смърт има право на последна дума”
– С. Й. Лец

Цензурата е страшна. Тя е онова, с което плашат малките деца; тя е комунизмът, с който демокрацията заплашват младото поколение; тя е Главния, който те унищожава на хартия, на лента или на живо.
Цензурата хлопна над главата на Слави и заяви, че предаването му е политическо. Точно днес, точно когато заплаши да свали новия Бойко, доколкото е възможно да говорим за промяна при този човек. А истината е, че предаването на Трифонов е такова от няколко години насам.
Слави може да е всякакъв, но разбира добре народа. Все пак цели две поколения израснаха с предаванията му. Може да го наричате селянин, но е успял селянин и има голямата вероятност да яхне народния гняв. А когато го направи онези, дето затвориха преди време Софийския университет, провъзгласявайки се за демократични стожерчета, ще ви се сторят крайно жалки и неспособни.
Слави е на път да се превърне в институция, с която ще си длъжен да се съобразяваш. Трудно ми е да преценя защо Бойко го дразни – дали вторият нарочно иска да го предизвика да направи партия и да си мерят еготата, дали защото властта го е заслепила и вече е изгубил възможността да преценява ситуациите – не знам. Знам само, че това няма да доведе до нищо добро, защото ми напомня едно минало време, в което хората не са имали пари дори за комат хляб, а в същото време Краля и придворните му са преяждали до припадък.

Някой в тази бутафорна държава изобщо дава ли си сметка, че има вероятност Слави да стане новия Робеспиер, а Парламентът да се превърне в Бастилията?
Кой ще е виновен за кръвта после?

Pukemon

Уважаеми читателю,

Надявам се, че в момента не се разминаваме с теб по улиците: ти – забил поглед в телефона си и търсещ покемони, аз – следейки те издалеко и анализирайки поведението ти с интерес.
По-скоро ми се ще да си пред компютъра (а най-добре в тази юлска жега да си на сянка с книга в ръка), да прочетеш този текст и да се замислиш сериозно.

***

И така: нека тръгнем от Платон, който открива света на идеите и минем напред във времето, когато с години са мислени идеологиите, чрез които да бъдат управлявани отделни хора, групи и дори народи – ще стигнем до днес, когато, види се, е достатъчна една единствена игра, която да ни направлява накъде да вървим и какво да правим.

***

Преди три години писах за едни протести и нарекох участниците „пешките върху шахматната дъска – онези безлични фигури, които шахматистът жертва в името на победата”.
Днес тези Калитковци не само не се осъзнаха, но дори станаха повече, а с това увеличиха улова на „онези горе”, които умело продължават да залагат капаните на модерната тоталитарна (властова) пропаганда и оплитат в мрежите си младите и безразсъдните.

Това горното, напълно вярно впрочем, беше прекарано през призмата на метафорите, защото, както Аристотел ни съветва, този метод е нужен за целите на благозвучието и убедителността.
За целите на осъзнатото трябва да признаем друго: в момента се извършва нещо много по-грозно и пошло: това е издевателство над личната свобода – не само знаем къде си и какво правиш, но дори ти казваме накъде да вървиш и как да мислиш.
Pukemon.

***

Но да се върнем отново при Платон, който пише в „Държавата”: „Тези, които ограбват доспехите на мъртвите, приличат на кученцата, които хапят камъните, а не докосват онзи, който ги хвърля”.
С други думи: утре ще обвиним подхвърлената жертва, а не онзи, който се опитва да ни нахрани с нея.

***

Апропо, ако трябва философски да заключим, положението е тотален обществен регрес.

P(olice)Rотестът

Полицейските протести: те изобщо не ме интересуват по две причини:
– първо, защото безкрайно много ме дразни елементарната им цел – да отклонят, помоему, общественото внимание от скандала с голяма част от надрасканите, преправени и грешно предадени изборни протоколи по метода на „пушената херинга”. За незнаещите: този метод цели злонамерено отвличане на вниманието на публиката от истинските проблеми чрез предизвикването на регулируеми социални, светски и дори любовни скандали. А къде по регулируеми проблеми от протестите на „родната полиция”, която, пак помоему, е гласувала на същите избори по метода на „общия вагон” (ако отново трябва да навлизаме в терминологията на public relations) за главните обвиняеми за фалшификацията на въпросните протоколи?
– второ, ако трябва да пиша за полицаите, много мои познати, които си платиха да станат такива, за да им е лесно и мързеливо в живота, ще ми се обидят.

…

Наскоро ви споделих една прикрита истина: демонстриращият сила най-често се оказва слаб. С това се изчерпва цялата философия на полицейския протест и латентната му идея следизборно.

…

Защо няма контрапротест? Защото, първо, ниКОЙ няма интерес да го плати и второ, защото този път от другата страна на барикадата са интелигентните, т.е. разсъждаващите.
В този ред на мисли, ето ви още една прикрита истина: не бъркайте доброто възпитание с нерешителност и простащината със смелост, защото имаме ситуация като във вица с Иван-богатир и д’Артанян, където след пиянска свада Иван решил да се бие с мускетаря, а последният, бидейки крайно възпитан и притежаващ умението bon ton, решил да го докосне с креда по мазната рубашка и да му каже: „Тук ще те промуша с шпагата си”. Иван, гледайки го с презрение през призмата на „пиян и богат съм, мога всичко, всичко ми е позволено!”, рекъл на приятелите си: „Посипете го с тебешир и ми дайте боздугана!”.

…

Ergo: всичко опира до правилната преценка. Мислете.

Преходът

Уважаеми читателю,

Този текст има претенцията да остане във времето и пространството, макар всичко за Прехода вече да е казано, всичко да е изписано, всичко да е видяно и изживяно.  А има тази претенция, защото нищо не се е променило и няма как да се промени – злобата, егоизмът, алчността, жаждата за власт и кръвнишката страст да управляваш човешки съдби не се променят. Тези порочни навици, унаследени от предните властници, ще останат впити докрай в дребните душици на днешните. Това е недъг на съдбата – говорим за особено извратена форма на генетика, съгласете се с мен.

Нямам рязък спомен за 10 ноември 1989 година – бях седем годишен и суматохата около мен не ми е направила голямо впечатление. Разбирах, че нещо важно се е случило и дотолкова. Спомням си съвсем ясно друго: че тогава ядях банани само за Нова година, за които майка ми се записваше през лятото в кварталния гастроном – един килограм зелени, неузрели банани. Спомням си също и „корекомските” шоколадови яйца – по едно за всеки мой рожден ден.
Най-ярки спомени обаче имам „след десети”, времето на една зима. Слушах, че полицията бие студентите, а народът, в стремежа си за мъст и справедливост, нахлува в Парламента. Бях вече на петнадесет години. Този път помнех, но някак си отново не разбирах ситуацията.
Трябваше да минат още няколко години за да разбера , че революциите са неизбежна част от развитието на една държава. Точно тогава осъзнах и нещо друго – ние не сме част от тази констатация. През 1990, 1997, 2009, 2013и 2014-та година се е искало само едно – край на тоталитаризма, законност в държавата, работа и хляб за всеки. Нищо не постигнахме за тези повече от четвърт век години – същото си е, същите са си.

Днес въпросът дали ни е бил нужен този преход и ако да, какво спечелихме от него, се задава постоянно. Безспорно онова време, когато идеалите са се опорочавали и се превръщали в демагогия, когато безогледно са се отстранявали съперниците за власт, когато са се измисляли вътрешни врагове за оправдаване на насилието, когато се е създавала социална прослойка, за която не важела общоприети закони, когато е имало систематизирана дезинформация и се изграждали механизми за манипулация на мисленето, а пък ценностите са се подменяли, е трябвало да се смени. Но лесно ли е било да се направи и най-вече как?

Самият преход не дойде изведнъж, а постепенно. Много неща си заминаха – марципаните, касетофоните, червените и сините ученически връзки, писмата, писани на хартия и изпращани по истинската поща, любовта. Замениха ги други, по-модерни предмети и услуги – цифровите фотоапарати, кухненските роботи, интернетът, свободата на словото (уж), социалните мрежи и прочее. Присъединихме се към НАТО и Европейския съюз. Вече можехме да спим спокойно и бъдем консуматори на качественото, макар повечето хора в България да нямаха пари за него и продължават да нямат. Едни и същи си останаха само политиците ни, които просто смениха политическата си принадлежност и от червени станаха виолетови, сини, зелени, жълти. Такива лицемерни метаморфози или катарзиси, както сега е модерно да се наричат, се случват само в политиката и любовта.

Преходът дойде с преврат и роди култови реплики – „Да дойдат танковете”, „45 години стигат, времето е наше”, „За да има мир – БСП в Сибир”, „За Бога, братя, не купувайте” и т.н. Той роди и протестите, които не спряха през цялото това време от смяната на режима, та до днес.
Безспорно протестът, като открита проява на обществото по определен проблем или ситуация, е дума емблематична и с почти митологизирано значение за българина. Тази форма на недоволство и несъгласие с идеите на властта се заражда у нас през лятото на 1990 година, когато след проведени публични протести, избраният за председател на България Петър Младенов се оттегля от поста си, а не неговото място е избран първият демократичен президент на България  д-р Жельо Желев. Може да се каже, че тогава се ражда опозицията у нас. Един от първите, заснел проявите на това движение, е режисьорът Евгени Михайлов. Опозицията дава началото на следващите по-мащабни протести на недоволство, които се провеждат в България и бележат дългия път на „Прехода”.
През лятото на 1990 година е запален Партийния дом, а в края на годината, период известен като Лукановата зима, избухва и първата национална стачка в съвременната история на България. Андрей Луканов подава оставка като министър председател, а политическата сцена в страната ни е в състояние на колапс, като ще продължи да бъде така още дълго време. Нов протест на недоволство срещу управлението на държавата се заформя отново през зимата, но на 1997 година. България е изправена пред хиперинфлация, заплатите и пенсиите се равняват на едва няколко долара, банките фалират. На 10 януари 1997 година студенти щурмуват Парламента, а БСП връща мандата.
Искрите на протестите стихват, за да се разгорят отново на общонационален протест през 2009 година, пак срещу правителството на БСП. Четири години след това, през зимата на февруари 2013 година (управляват ГЕРБ), следва нова смяна на властта и нови протести, които отново довеждат до рокади на политическата сцена.  На власт отново са БСП, а едно тяхно безумно предложение изкарва хората отново по площадите. Този път протестите не спират в продължение на цяла година (!), докато накрая постигнат своето – поредното падане на властта.

Дотук изброените по-горе протести са част от съвременната история на България, макар за някои фактологията да не е точно такава. Днес, след толкова години, се води една страхотна битка, казва Петко Симеонов, един от съоснователите на СДС. В тази битка, допълва той, участваме и ние – това е битка чий разказ за промяната ще победи, чий разказ ще се наложи в България.
Който и разказа обаче да надделее във времето, случилите се протести са факт и символизират както глада и физическата немощ на българина през годините на т. нар. Преход, така и неумението му да създаде едно устойчиво гражданско общество, което да прерасне в партия и мнозина да повярват в нея. Действително партии се създадоха много, но гледецът на българина следеше лидерите им с недоверчиво око – постоянно лъсваха доказателства ту за агент на ДС в структурите на поредната нова „демократична” партия, ту за бивш окръжен или партиен секретар. Това само ни показваше, че нишката между „преди десети” и „след десети” не се е скъсала и БКП наднича и днес иззад лицата на политическите ни партии.

На 10 ноември 1989 година падна комунизмът, но не дойде демокрацията. Отиде си страхът, но продължи недоверието. Заминаха си забраните, но останаха задръжките. Обществото се луташе и тогава, лута се и днес между минало и настояще и все още не може да реши кога беше по-добре – преди или след.
Като цяло положението у нас през последните 25 години може да се обобщи с една мисъл на Разколников (главен герой от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“, само припомням):
„…Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша.”
Ето че в продължение на над 30 години не съумяхме да подредим нито политиците си, нито живота си. Сваляхме едни, вярвахме на други, след което сваляхме и тях от трона на властта (след поредното политическо предателство и издевателство), но така и никой не можа да даде логично обяснение на това какво трябваше да се случи след всеки преврат – чудото само нямаше как да се случи.

Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. През всичките тези години на прехода ние така и не успяхме да намерим лидер и водач – онази харизматична личност, която да поведе тълпата, защото който и да застанеше отпред, над него тегнеше сянката на съмнението за миналото му. А така се получаваше, защото винаги сваляхме хората от власт, но не и идеите им, които се възпроизвеждаха отново и отново във всяко следващо правителство с една ненужна тавтологичност.

В този ред на мисли не можем да кажем, че Прехода е бил абсолютно ненужен – историята учи все пак, а и революциите са важен етап от развитието на една държава.  Преходът беше необходим и дойде в точния момент. Лошото е, че не успяхме да го употребим правилно – сбъркахме в тълкуването на думата демокрация, като я заменихме с анархия. Точно заради това бяхме винаги недоволни от всичко и всеки, както и сега. Мрънкахме непрекъснато и единственото нещо, което правехме е да излезем на улицата и да повикаме „Мафия” и „Оставка”.  Ето защо прословутият Преход ще продължи, а с него ще продължат и протестите поне дотогава, докато не решим на коя страна да застанем най-накрая.

Честит 10-ти ноември?
Честит, уви, той няма как да бъде.

Останалите

Един бърз виц, наместо преамбюл: „Когато по National Geographic пророкували, че Слънцето ще угасне след около 4-5 милиарда години, българите се затюхкали: „Брей, да му се не види, тъкмо ще сме излезли от кризата и ето ти нов проблем!” Шегата е толкова смешна, колкото и притеснителна. И съвсем естествено, цели да обрисува със сатирични краски бездействието на Държавата.

Наскоро проведено проучване показа, че над 400 000 българи на възраст между 15 и 55 години имат намерение да напуснат страната ни. Това са 17% от населението ни. Желанието им е продиктувано от високата безработицата, лошите икономически условия, ниското заплащане или некачественото образование.  Към момента безработицата достигна 13.8%, а с нищо не показва, че процентите ще спаднат – напротив, дори ще растат нагоре. Статистиката, знам, е коварна, но тя прави живота подреден. Нужно е да знаем тези цифри, за да направим някои изводи.

От години България е изправена пред три социални предизвикателства: масова бедност, масова безработица и трайни неравенства. Лошото е, че хората вече загубиха надежда, че нещата могат да се оправят и не вярват в така нареченото „светло бъдеще”, което се оказва мираж. Светлина в тунела не се вижда при финансовата и икономическа нестабилност на страната ни. Освен тях, гражданите всекидневно се срещат с куп други проблеми на държавата – скъпо здравеопазване с лоша здравна реформа, некачествено образование, прогнила съдебна система, корупция, мафия, организирана престъпност, олигархия. И докато едни забогатяват по нечестен начин и няма сила, която да е в състояние да ги спре, обикновения данъкоплатец обеднява все повече и повече. Естествено – той няма зад гърба си кой да лобира за интересите му, няма синя лампа, няма партийно минало.
Днес не би учудило никого, ако кажем, че в страната ни се маркира една територия, която очерта границите на държава в държавата – София. Примамени от по-високото заплащане и по-голямата възможност за намиране на работа, хората от провинцията масово напускат родните си места за да търсят реализация в столицата. В същото това време Държавата бездейства. И то бездейства по един престъпен, антибългарски начин. Последните няколко години на политическа нестабилност не само сриват имиджа на страната ни, но и спомогнаха за това да ни сравняват с държави от Третия свят. Смяната на политическото управление показа, че не води до нищо добро, дори напротив – затъваме все повече и повече, защото смяната на политическото управление е един кръговрат – сменяме днешните тирани с предните деспоти. Грешката е в самите управляващи, които поели кормилото на властта, не искат да работят за развитието на България, а веднага започват да намират кусури на предното правителство и да вадят мръсните им ризи. Започва една трескава надпревара на мерене на престъпления – кое правителство е окрало по-малко пари; кое правителство е замесено в по-малко корупционни скандали; кое правителство е назначило на ръководни длъжности по-малко хора с тъмно минало. И докато властимащите участват в това безумно състезание на парадоксите, държавата ни гние. Точно това бездействие и нехайство от страна на управляващите кара хората да напускат страната ни и да си търсят късмета в други държави, като отричат патриотичното схващане, че камъкът си тежи на мястото. И донякъде са прави – камъкът тежи там, където го поставиш.

Единственият начин обстановката в страната да се стабилизира, е политици и всички ние да спрем да мислим за собствената си изгода, да спазваме законите, да станем по честни и отговорни за бъдещето на страната, за да бъде тя по-благоприятна за живот, ако не за нас, то поне за поколенията след нас. С тази не лека задача днес са се заели протестиращите. Спор да няма, но днешните вълнения с нищо не приличат на предните от 1990, 1997 и зимата на 2013 година. Онези протести бяха протести на глад и физическа немощ. Тези днес са морални – чисто човешки дълг и задължение да защитиш родината си от чужденците, които ни купуват и родните, които ни продават. Това не е борба за кора хляб или парче соев салам, това е борба за България.
Има разлика.

Тълпата

Зимата го написах – това е битка срещу комунизма. Но тази битка, за мое огромно съжаление, няма да се увенчае с успех. Ние сме държава от Втория свят; ние сме държава от Източна Европа. Нашата орис е да страдаме от недостиг на кислород, стъпкани от червения комунистически ботуш. Всъщност по-правилно е така: ние сме единствената държава от този бивш блок, която трябва да живее с тази злочеста съдба.
Сигурен съм, че повече от половината протестиращи днес не са яли банани само на Нова година. Сигурен съм. Както съм и сигурен, че техните бащи са чакали по 10-на години за да им дадат лека кола Москвич. Те не помнят онова време и затова протестите им днес са жаловити; отнасят се миролюбиво и любезно със заразното зло. Учтиви съм към палачите, вместо да им приложат единственото справедливо нещо – nemesis. Но те не са го живели този комунизъм и не го помнят.
Тези дни препрочетох отново „Овчарчето Калитко”. Книгата беше задължителна литература през лятната ваканция за учениците. Не съм сигурен, че днес има задължителна литература, както не съм сигурен, че някой изобщо чете. Но тогава се четеше. Книгата е очарователно приключение. Толкова много ми харесваше, че винаги мечтаех да бъда като Калитко – безстрашен и крайно борбен. И да бия немците, да ги бия, бия… Но пораснах и отново препрочетох книгата. Сега вече, от позицията на зрял и интересуващ се от политика човек, осъзнавам колко подла пропаганда е цялата история. По какъв безскрупулен начин се  е насърчавал детския ум да мрази онези, които са били против червената партия…
Но мисълта ми беше за пропагандата. Днес е както и преди – само обещания и лъжи. Обидно е, че все още има хора, които се хващат на тази въдица, останала дори без стръв на кукичката. Тези хора са огромна част от обществото, което остана измамено от двама лидери на политически партии – Волен Сидеров и Лютви Местан. Единият начело на националистическа организация, а другият – на етническа. Два различни образа, имащи една цел – да привлекат електората на тяхна страна. И те, подобно на останалите, искат власт и пари. Те обаче имат предимство пред другите – владеят много добре реториката, красноречието. Умеят да убеждават, а как по-лесно да убедиш някого, отколкото когато използваш думи като национализъм и етнос? Тези двамата са следствие на причината, чието име е комунизъм. Той им даде картбланш и те го използват по особено коварен начин.
Споменах излъганите. Днес те скандират против комунизма и пребоядисаните лидери на партии, но никога не биха признали, че на последните избори много от съставящите тълпата са гласували най-вече за Сидеров. В желанието си да прикрие постъпката си, тълпата иска да свали от пиедестала цялото правителство, като не съзнава, че действа хаотично.  Тълпата прилича по-скоро на инцидентно множество, отколкото на истинска тълпа – няма ясна идея какво трябва да се случи по-нататък, както няма и лидер, около който да се съсредоточи тази голяма група от хора.
Нека да сме погледнем напред: тълпата сваля правителството. Насрочват се нови избори. Те ще са през септември по всяка вероятност, а от тях ще се възползват онези, които същата тази тълпа свали през февруари – ГЕРБ. А когато това се случи, а няма причина да не се случи, има огромна вероятност да повторим съдбата на протестиращите съседи в Турция – там онези, които не са с властта, биват дамгосани като дисиденти.
Мой познат, член на политическа партия зимата ми каза, че от главната щаб квартира са им казали, че най-важното нещо е ГЕРБ да паднат от власт. Днес същият този човек ми каза, че вече нареждането е друго – да правят всичко възможно БСП да паднат от власт. И докато все още има хора, които вярват, че ГЕРБ е по-добрата мафия от БСП (или обратното), онези горе ще продължат със задкулисните игри. Това ще доведе до ново недоволство сред тълпата. Отново ще има протести и пак – избори.
Но тогава вече, когато това се случи – България ще банкрутира официално. Ето това е онова нещо, което тълпата не проумява – тя няма идеи за по нататъшни действия. В желанието си да съди, тя не умее да критикува. Няма опит – житейски и политически. Не проумява, че нови избори днес само ще влошат състоянието на прогнилата ни държава. Физическата и сетивната ограниченост в тълпата по асоциация става мисловна ограниченост. Моделите на поведение са пределно физически близко до индивидите. Нагласите и образците на мислене са така непосредствено демонстрирани, ситуацията е толкова идентична за всички, че те възприемат една почти пълна тъждественост на собственото си положение с това на другите, а оттам и готовността да мислят и действат като тях. Определено става трудно да се определи кое действие е правилно и кое не е. Ето ви един от многото парадокси: тълпата иска промени на избирателния кодекс, но в същото време иска и оставката на правителството. Е, тогава кой да измъдри и гласува този нов закон?! Ето ви друг парадокс: тълпата иска нови избори, но в същото време не иска да гласува, защото няма за кого. Добре, тогава за какво са новите избори? За какво? Не е ли по-добре да почакаме до пролетта и тогава, заедно с европейските избори, да направим и ние нашите. А дотогава да се работи усърдно за оформянето на една нова и истинска десница, която да изберем? Не е ли по-добре за всички? По-добре е, разбира се, но…
Силата, с която се сдобива тълпата опиянява. Вземе ли връх тя, стига се до безредие. Най-логичното е тя да мисли, че ще свали всяка следваща власт – и с право! – тя владее ситуацията. Но докато трупа сила, губи мисълта. Кажете ми честно: наистина ли вярвате, че на следващите избори управлението на България ще поеме бай Григор от Полски Тръмбеш, примерно, който пред камерите на телевизиите е заявил, че ще бъде честен и ще работи за България?!
Тълпата би трябвала да остави това безспорно безсрамно правителство да направи първите стъпки.  После винаги може го свали отново. И, естествено, трябва да го свали, но пак повтарям – после! Колелото на Държавата трябва да направи поне един оборот, за да може да се движи по инерция, когато се наложи (а ще се наложи съвсем скоро!). Позволим ли си да сложим спирачка на Държавата преди да е тръгнала, обричаме я на гибел.
Тълпата, иначе толкова мирна и симпатична, трябва да излезе с ясно становище и цел. В противен случай ще продължи да се върти в този омагьосан червен кръг. Историята учи, че досега държавите са били създавани и ръководени от една малка интелектуална (но и нагла!) аристокрация и никога от тълпите.
Живеем в 21 век и имаме точно два пътя – или да се примирим, или да не го направим.
Поуките са за всички.