Размисли 32.0: как нямаше смисъл

Вече дори не си спомням кога започна пандемията – дали преди две или три години. Толкова далечно ми се струва. Свикнахме с носенето на маски, с постоянно променящите се декрети и рестрикции, с непостоянството на различните мнения, с черните статистики и словесните битки между ваксъри и антиваксъри. Така свикнахме, че сякаш винаги е било така и така и ще си продължи.
Дето беше написал преди време Достоевски: “Човекът е животно, което свиква с всичко и това е най-доброто му качество.”.
За съжаление, обаче.

Спомням си друго: че всички бяхме адски уплашени в началото, защото не знаехме срещу какво се изправяме (не че и днес знаем, нали). Помня как се редяхме през два метра на опашки пред аптеките и хранителните магазини. Помня как претривахме освен ръцете си с антибактериални кърпи и спирт, но и всички продукти, които купувахме. Помня дори паниката, че стоките от първа необходимост като олио, сол, макарони, тоалетна хартия и бира ще свършат в миг и ние няма откъде да си ги набавим. И не се шегувам като слагам бирата при стоките от първа необходимост.
Помня всички онези тревоги, но това, сякаш, вече няма никакъв смисъл.

Спомням си как се притеснявахме да не фалират бизнеси и да останем без доходи. Как се чудехме какво ще се случи с образованието и дали ще издържи здравеопазването. Как искахме много бързо обществото да се сдобие с колективен имунитет, защото ни беше страх. Страх да не ни се случи нещо лошо – на нас и на близките ни. И докато се страхувахме, масова дезинформация ни заливаше отвсякъде.
Помня ги тези неща, но това сега няма никакъв смисъл.

Днес отново се страхуваме да не свършат олиото, хляба и горивото, но всичко е далеч по-различно и още по-страшно. Вече не говорим за Ковид. Само мърлявите маски по хорските лица ни напомнят за него – че го е имало и че е съществувал някога в пространството; че ни е отнел толкова много. Но и маските ще са до време, защото до месеци и от тях няма да има никакъв смисъл.

Сега смисъл има в друго: как да оцелеем?
Защото някъде там, един очевидно луд човек е решил да избива комплексите си за малоценност, като погубва невинни животи. Тази война е много по-страшна от предната и ако този палач не абдикира пред обществения хуманизъм, нищо от това, което беше досега, няма да има никакъв смисъл.

Войната е опиат

Не, това не е ревю на филма на Катрин Бигълоу.
Това е нещо съвсем друго.
Става въпрос за войната. За войната, която отдавна е навсякъде – и в буквален, и в преносен смисъл. За войната, която, оказва се, е най-жестока в умовете и в сърцата ни.

Аз знам, че всяка монета има две страни. Знам, че сега ще се разделим повече от всякога на про и контра руските действия. Знам, че едни ще възхвалят, а други ще осъждат военната инвазия срещу Украйна. Знам и че има толкова много хора, които не се интересуват от чуждата мъка и нещастие, докато не ги засегне пряко, защото поставят собствените си интереси над всичко останало. Знам ги тези неща, но все пак… дайте по човешки да поразсъждаваме.

Кажете ми честно, с ръка на сърцето: когато казвате, че “така трябва” – да нападаш и да отнемаш невинни човешки животи, замисляли ли сте се какво им е на онези, които са на отсрещната страна?
Представете си за миг, че посред нощ ви събудят сирените – накъде ще тръгнете с дете на ръце? Какво ще бъде първото нещо, което ще вземете с вас – документи, пари, храна? Ще вземете ли топли дрехи и резервни обувки, защото може да ви се наложи дълго да вървите? Ще имате ли време да помислите за тези неща? Убеден съм, че няма да имате. Ще вземете първото нещо, което ви е пред очите и в паника ще побегнете навън, където свистят снарядите. Предполагам, че ще тичате на зиг-заг и със сълзи на очи, но в действителност няма да знаете къде отивате – просто ще искате да сте далеч от този ад.

Кажете ми сега, кажете ми честно, с ръка на сърцето: кому е нужно всичко това? Какъв е смисълът да бъдем толкова зли, толкова жестоки. Трябва ли целият този ужас да се случва отново, да се изживява отново?

За съжаление, историята на нищо не учи, както онзи ден написа моя позната. Историята наистина на нищо не ни учи, защото сега нямаше да бъде така. Щяхме да бъдем по-човечни и думата милосърдие нямаше да ни бъде чужда.
Защото когато говорим за войната, оказва се, че тя е най-жестока в умовете и в сърцата ни.

Размисли 8.0: мерни единици

Напоследък, без да има особена причина, се заслушвам в разговорите на хората около мен. Освен повсеместната логорея, забелязах и нещо друго: много мерят тези хора.

***

Въпроси.
Колко скъпа кола караш, колко малко ти харчи и колко вдига? Каква длъжност заемаш в работата и каква заплата вземаш? Каква марка са ти дрехите и колко пари струват? В кой квартал живееш и на кой етаж си? Колко езика знаеш? Колко не знаеш? Ходиш ли на фитнес и колко вдигаш от лежанка? От кой отбор си? А от коя партия си? Ходил ли си на протести и на колко (ах, тази модерност „гражданска активност без кауза“)? Знаеш ли правилото за пълен и непълен член?
И като стана въпрос за член: на кой му е по-голям и с колко е спал?
И още: на коя са й по-големи и на колко е пуснала?
И така нататък, и така нататък. Става въпрос за мерни единици: сантиметри, дециметри, кубици, килограми, квадратура, височина, обем (според вътрешната си убеденост всеки се има за най-най).

***

Изобщо много мери българинът. Ето, днес е 6-ти май – Гергьовден, има военен парад и отново сме разпънали ролетката на комплексите. Това ме наведе на следната мисъл: защо говорим за Световен мир, когато държавите превръщат в национален празник демонстрацията на военна мощ? Не е ли това висша форма на цинизъм? Но и друго: армията не е ли по-малката религия? Десетки, стотици, хиляди еднакво облечени и еднакво мислещи хора, марширувайки като роботи под шапката на военната пропаганда?
Мисли…
Наскоро ме упрекнаха, че много разсъждавам. Ами, мога – затова го правя.

***

Снощи гледах недоразумението „Откраднат живот“ – някакъв български сериал в нелеп опит за реплика на „Спешно отделение“. Получило се е нещо съвсем друго – олицетворение на медицинската действителност у нас, т.е. интриги, любовни триъгълници, шуробаджанащина и неизмерима жажда за търговия, т.е. пари. В този ред на мисли родните режисьори да се замислят и за сериали с имена „Откраднато образование“, „Откраднато правосъдие“, „Откраднат парламентаризъм“ и прочее. Не би било лишено от смисъл, нали?

***

Веднъж ме посъветваха никога да не завършвам написаното с цитат, не било правилно. Аз ще завърша точно с такъв, защото много не обичам да ми казват какво да правя. Особено когато съветът е от хора без капка морал.
И така: Suum Cuique (по Платон).

***

Тschüss.

Хъшове

Екранизацията на една от най-аплодираните и обичани пиеси играни някога на родна театрална сцена – „Хъшове”- по повестта на Иван Вазов „Немили-Недраги” и най-доброто за момента българско кино. Три награди „Аскеер” и още цял куп похвали.

В „Хъшове” Александър Морфов се е постарал да събере цял букет от превъзходни актьори като Валери Йорданов, Руси Чанев, Петър Попйорданов, Христо Мутафчиев, Рени Врангова, Валентин Ганев, Валентин Танев, Деян Донков, Николай Урумов, Димитър Рачков и др. И не само ги е събрал, но и се е постарал да ги изцеди до край, за да може да ни зарадва с една брилянтна актьорска игра.

Всъщност „Хъшове” не е точно онова, което уважаемият зрител очаква да види, а точно онова, което не иска признае: държава не се сваля с 10 пияни нехранимайковци. Образът на българския хъш (инак символ в историята на България) не е образ на революционер. Не. В екранизацията на „Хъшове” аз видях едни постоянно пияни, постоянно гладни и постоянно биещи се хора. Хора, които се крадат един друг без капка скрупули и хора, които постоянно повтаряха „Да живее България”. На пияни глави обаче.
Знаете, че алкохола побеждава страха, но по същото онова време друг българин призоваваше тия „хъшове”, че не приказки са нужни, а дела. Същият тоя българин остана да работи в България, а не тръгна да емигрира, защото там – в родната му страна, не могло да се диша (по думите на Бръчков). Същите тия родолюбци пропиха за една нощ събраните пари, които бяха потребни за една мисия за убийството на султана. Видях и това как се разпръснаха кой на където види след като Странджата се поболя и вече нямаше нито кой да им запали печката, нито кой да им налее ракия, нито пък кой да им свари една боб-чорба.

Свърши ли алкохола, героизмът умира! На неговото място иде мъката и махмурлука. Хъшовете гледаха България от брега на Дунав с бутилки в ръце и повтаряха „колко е близко, а същевременно колко е далеч…”. По същото това време докато те се опиваха с вино на румънския бряг, от другата страна на реката трезви българи биваха бити и убивани.
Убити бяха и нашите герои, но като че ли те не умряха за България, а искаха да сложат край на собствените си мъки, защото им писна да се помотават немили-недраги. Кой знае…

Приключенията на добрия войник Швейк

„Правителство, което повиши цената на бирата, неминуемо пада от власт”                                                                                                          Ярослав Хашек

Едва ли си чел „Приключенията на добрия войник Швейк”, но нищо не ти пречи да изгледаш филма. Е, верно, че няма холивудски екшън сцени, боеве с лазерни мечове и скъпи дългокраки проститутки, по които да точат лигите си лошите герои от филмите, стиснали скъпарски пури между развалените си зъби. Има обаче нещо съвсем друго: гаранция за истинско забавление, за което главен „виновник” е забавният и жизнерадостен Швейк.
„Приключенията на добрия войник Швейк” е антивоенен роман и обхваща периода на Първата Световна война. Сама авторът казва, че всяка епоха трябва да има своя герой. И оня епоха го намира в лицето на Йозеф Швейк, чийто образ съчетава безименния народен ропот срещу безсмислието и жестокостта на войната.
„И този тих, скромен, опърпан човек е наистина старият добър войник Швейк, героичен, храбър, чието име едно време, през австрийско, не слизаше от устата на гражданите на чешкото кралство и чиято слава не ще залезе и при републиката.”
Знаете, че животът не е школа за изтънчено поведение. За това и „Приключенията на добрия войник Швейк” не е ръководство за салонни обноски или научна книга, в която можете да намерите упътване с кои изрази можете да си служите в обществото. Но какво пък! Само оня, който не е запознат с историите на Швейк, само той не знае какво губи.