„Love“

След два неуспешни опита да изгледам докрай „Любов” на Гаспар Ное, днес най-сетне успях. Преди това обаче изчетох десетки резюмета и „дълбоки” анализи на филмовите критици. Те, както и очаквах, не бяха нищо повече от обичайната доза извъртени клишета като „експлицитни сцени на секс”, „хардкор кадри” и „шведски тройки”.
Никъде обаче не попаднах на мисъл – никой от тези, които прочетох, не бяха вникнали в смисъла на филма, а просто бяха минали отгоре с влажния парцал, за да оберат прахта, но не и да изтрият петната.

Иначе, ако рискуваш да потънеш в мръсотията, „Любов” задъхва и то не със сексуалните си сцени – не, а с посланието, което оставя. Рязък контраст на всичко онова, което сте чели и гледали досега – доброто побеждава, миналото е зад нас, бъдещето е пред нас, надеждите, новото начало и т.н.
„Любов” разбива чекмеджето, в което сте заключили спомените си, за да разгледа онова, което сте забравили там и тактично ви оставя един кибрит – запалете ги, ако искате, ако ли не, изгорете си ръцете, с които недостатъчно сте докосвали.
„Любов” трие с лекота перманентния надпис „минало” и слага началото на нова поредица от въпроси: какво можеше да бъде, ако…?
„Любов“ обърква – това е хаос, подобен на любовта.

Лентата на Гаспар Ное ни хвърля в бездната на неизживяното минало, на дъното на което ни очаква една горчива истина: животът е голяма бъркотия, любовта – още по-голяма.
Но оставя и един много важен съвет: не бива да има трети там, където двама са достатъчни.

Размисли 20.0: претенции

Януари по традиция е студен, снежен и изпълнен с политическа (а в последно време и обществена) скудоумност и безсрамие.

Наскоро, докато мислех над текст с работно заглавие „Сняг, лютеница и други каши”, Борислав Зюмбюлев (главен редактор на „24 часа”) ме изпревари и написа само „Сняг и лютеница”. За мен остана да ви напиша за кашите, които преди това са били претенции.

Обикновено претендират предимно политиците: кой какво е направил или възнамерява да направи в „името и за благото на народа”. Както цяло тези неща изобщо не се забелязват с просто око и затова блуждаят някъде в сферата на претенциите, че е сторено. А на мен отдавна ми се иска нещо друго: политиците да не казват какво са направили, а да признават какво не са направили. Просто е.
Но претенции напоследък има и самото общество. Претендира да разбира от всичко, да може всичко, да знае всичко, всичко да му е лесно. На думи обаче, макар думите никак да не са лесни.

Аз, примерно, имам претенциите да разбирам от музика (вероятно защото баща ми в един период от работната си кариера беше преподавател по музика), от фотография (пак заради баща ми, който снимаше много и имаше собствена фотолаборатория) и от писане. Писането не съм го наследил нито от него, нито от майка ми (от която пък наследих една наивност да се доверявам на всеки и да помагам на всеки – неща, които в днешния подъл свят не са предимство, а сериозен недостатък), а просто в един момент много ми хареса да подреждам думите и да ги свързвам в изречения. И дори веднъж един професор по реторика ми заяви, че пиша по много интересен и въздействащ начин. Но моите претенции не са, че владея отлично и трите материи, а че разбирам от тях. Защото разбирам от фотоапарати, но не и от камери; както разбирам от китари, но не и от цигулки и т.н.

Но обществото има такива претенции – да разбира от ядрена физика, без дори да знае, че атомът има ядро. Или да разбира от сърдечни операции, а да не знае, че вена и артерия са две различни неща. Или да разбира от политика, без да прави разлика между ляво и дясно. От политика най-разбира обществото, макар напоследък да има претенции да разбира и от футбол, тенис, графичен дизайн и прочее. И спори, спори, спори…, защото и за това има претенции – че умее да печели спорове и винаги да бъде прав.

Иначе думите не са страшни освен, ако не са празни. Тогава идва страшното – когато има словоблудстване и словоизвращение.
Останалото е лесно. И просто.

Размисли 19.0: сняг, политика и други каши

Не съм те забравил, уважаеми читателю, и умишлено чак сега ще ти честитя новата година – в първия що-годе по-топъл януарски ден, защото знаех, че никак няма да ти е до текстове и поздрави при смразяващите температури навън.
Какво да ти пожелая обаче? Мисля, че най-много ще имаш нужда от късмет и здраве, а всичко останало ще постигнеш сам, без мързеливо да чакаш годината да ти го „донесе”.

2017-та тепърва започва и за много хора това е поредното ново начало, макар многократно да съм заявявал, че нищо не се променя на 1-ви януари или в първия понеделник от седмицата. Но нека и така да е – всеки е преценил какво е постигнал и какво не през изминалата година и, надявам се, си е начертал план за новата, по който успешно да върви.
Лично аз изпратих една страшно натоварена, но и много успешна година. Новата за мен ще бъде предизвикателство обаче, защото сменям работата. Работата, заради която загубих изключително ценен за мен човек, но и работата, от която научих страшно много за човешките отношения и живота като цяло. Приемам последните 3 години като много важен за мен урок и вярвам, че ще оставя и добри приятели там. Но… човек не бива да спира на едно място или да се връща назад, а да върви напред, да се бори, да се развива. Време ми е и на мен да продължа и да скъсам категорично въжето, изплетено от нишките на спомените.

Съветвам те и ти, уважаеми читателю, да не спираш – 2016-та години ни показа по болезнен начин, че всичко е преходно, колкото и да ни се иска да бъде обратното и затова нека новото не те плаши.
Когато едно нещо си заминава, друго го замества.
Както ще си замине снегът, който се превърна в предпоставка за грозна политическа игра на обвинения и мерене на увиснали гърди и пишки (простете просташкия ми изказ, но не мога по друг начин да вляза в тона на властта и опозицията) кой е виновен за натрупалия сняг и кой повече чисти и дали изобщо чисти.
Както ще си заминат ГЕРБ и на тяхно място много от нас се надяваме да дойдат новите политически лица, за които Noisy казва, че са agents of change.
Както ще напуснеш една работа, за да започнеш друга.
Както ще изгубиш едни приятели, но ще се запознаеш с други.
Както, когато губиш една любов, друга ще я замести и всичко ще бъде различно – от трепети до чувства.
Както един човек умира, а друг се ражда.
Както…
Нещата от живота – ти решаваш как да ги преживяваш.

Стъпвай смело, пожелавам ти успех!

2016/2017 – Alea iacta est!

Уважаеми читателю,

Искрено се надявам твоята 2016-та година да не е преминала така трескаво, както моята. Иска ми се да си имал своите специални моменти, да запазиш добри спомени и в края на годината, когато натиснеш бутона TOTAL, нещата да са с положителен знак – от емоциите, та до здравето.

За пръв път ми е трудно да направя равносметка на годината, защото при мен тя мина колкото бързо, толкова и натоварено. Не успях да следя любимото си комедийно предаване – политическият живот у нас. Не успях и куп други неща (онези дребните, но изключително значими неща), но пък успях да постигна всичките си цели, които си бях определил за 2016-та. Най-важното: направих онази крачка, която много отдавна трябваше да направя, но за това в друг текст.

Едва през последните дни ми остана време да поразмишлявам малко. То не стига за новогодишен текст, но стига да си направя някои изводи, три от които много важни:
– ако изгубиш доверие в някого, не прави втори опит да му вярваш;
– провал е когато прецакаш втория шанс, първият път е само урок;
– разчитай предимно на себе си.

Какво да ти пожелая за новата 2017-та година, уважаеми читателю?
Струва ми се, че най-важното е здраве и късмет, защото всичко друго можеш и сам да постигнеш – аз се убедих в това през тази година. Вярвай ми – можеш! Всичко е въпрос на желание и амбиция; на нагласа и смелост; на решителност и убеденост.

Нека и да ти обещая нещо: вече ще имам време да се занимавам с любимите си неща и така, през „погледа” на обектива, китарата или перото ми, отново да знаеш моята гледна точка.

Весели празници, бъди здрав!

Размисли 18.0: следизборно

Тази седмица, уважаеми читателю, ще се помни дълго и още как. Тя е, така да се каже, седмицата на следизборните сръдни и на съдебните призовки – и двете до немай къде забавни и измамни, досущ като фокусничеството.

Онова, че Бойко е сърдит посвоему за всичко на всеки отдавна вече не е новина, ако трябва да иронизираме един негов бивш почитател и дори не си заслужава да отделяме и две изречения за него, камо ли пък мисъл.
По-интересното е друго и това не е, че разни там министри са викани в прокуратурата, а че прословутото саниране, за което аз в продължение на почти 2 години подпитвах докъде е стигнало, изведнъж спря. Временно.

Санирането на сгради, досущ като логиката, е вид надграждане – първото физически, второто мисловно. Временното спиране на програмата за саниране след оставката на Бойко трябва много сериозно да ви притеснява и да кара лампата на мисълта ви да пулсира в кърваво червено.
Временно докога? До предстоящите предсрочни избори, когато Създателя ще се върне за сетен път начело на държавата, но вече по един категоричен тоталитарен образец? Е ли е нужно да изпадаме в ситуация на онези „мъдри” напътствия, които приписват на любимия педагог на Сталин Макаренко „Ако не знаеш – ще те научим! Ако не можеш – ще ти покажем! Ако не искаш – ще те принудим!”?
Извинете ме, но когато ме учеха на политически имидж заканите не бяха средство, чрез което да спечелиш електората на своя страна освен, ако не направиш крачка встрани към теориите на Чомски, който пък никак не те съветва да правиш точно така, а да ги изучиш добре, за да може умело да ги избягваш занапред.
Извинете ме още веднъж, но това е директна заплаха: ако ни изберете отново, санирането ще продължи; ако ли не – мръзнете, т.е. един вид жалка препратка към гладната Виденова зима. С две думи: политическа немощ.

***

Иначе нещата (и политически, и не само) отдавна напомнят една мисъл на Тургенев, когото искрено се надявам да продължавате да преоткривате в четене: „Слово „завтра” придумано для людей нерешительных и для детей”. С тази разлика, че днес успешно може да заменим думата утре с понеделник.

***

В крайна сметка ще преживеем и следващите, които отново по същество ще са старите, и онези след тях, които ще са предните, и пак старите, и пак тези преди тях. Кръгче!
Но ще ги преглътнем – кога с вино, кога с вода, защото сам Флобер умно е заключил, че всичко се износва, дори мъката.

***

И така.

Размисли 17.0: еXперимент

Не, това далеч не е гнусният политически експеримент на Борисов, а социален такъв.
Това е бягство от място, където си се чувствал напълно свободен да бъдеш себе си; място, където си намерил всичко, което си търсел, а след това си го изгубил заради самото място; място, където нямаш право на грешка – правописна и пунктуационна, защото липсва бутона edit; място – твоето лично пространство, където можеш да се изолираш от болезнени лъжи и ненужна пошлост, макар да имаш едно наум, че онези срещу теб може да са сложили маски на лицата си и да се представят за други.

Място до вчера. Комфортът свърши. Бягай!

Бягал съм и преди – от други места и от същото. За месеци. Връщах се, не мога – някой трябва да чете мислите ми.

Днес пак побягнах. Наречете го дезертьорство, но не сте прави. За мен е спокойствие.
Не е лесно.
А сега, моля ви, по-тихо.

Както преди

Направихме опит да живеем като възрастни.
Не успяхме.
После всеки порасна поотделно.

Направихме опит да се обичаме.
Успяхме.
После никой не заобича отново така.

Направихме опит да се забравим.
…
После всеки си спомни за другия,
но нищо не беше както преди.

Размисли 15.0: логика-случайност

Читателю,

Замислял ли си се (аз често го правя) за връзката между логиката и случайността? Има ли я? Какво би представлявала, ако съществува? Дали има собствен образ и аромат?
Въпроси като тези често ме карат да се въртя до късно в леглото и да размишлявам над тях.

Ето, да речем, септември – той винаги се пада между месеците август и октомври и в това няма нищо случайно. Много неща се случват тогава – следвайки логиката, лятото си заминава и идва есента; старата учебна година е свършила, но новата чука на вратата; едни познанства и любовни трепети приключват завинаги, но други ги заменят. Това последното невинаги върви по маркирания от логиката път и често излиза встрани от банкета, навлизайки в дебрите на случайността.

В ръцете ми преди години съвсем случайно попадна една китара, а след нея фотоапарат и сетне бял лист с химикал. И така напълно логично след това се родиха песен, снимка и текст. След тях други и други, и други.
Връзка: случайност – логика; логика – случайност.

Както е логично да чертаеш плана на живота и да се стремиш да го следваш, но случайно нещо се случва и това променя целия ти светоглед. Както е логично да вярваш на човека до себе си и случайно той да те предаде. Както е логично първо да се влюбваш и после обичаш и съвсем случайно да се случи да обикнеш и чак после да се влюбиш (както все се случва при мен).

Читателю, това са нещата от живота и те се случват независимо дали ти си несъгласен с тях (защото логиката ти диктува друго) или нямаш нищо против да ти се случат (понеже случайността ти шепне в ухото, че в неизвесността се крие голяма доза очарование). Тънкостта е да съумееш да балансираш върху въжето между спомените и очакванията. Или както по-горе стана дума: между логиката и случайността.

Септември е, ти майстор ли си на тази игра?

Размисли 14.0: казах, чухте, знаете, съдете!

Някои мои мисли от средата на юни докъм средата на юли. За едни интересно, за други не – дано да си от първите.

***

Юни.
*Silence is better than bullshit – реших да си направя социална почивка за известно време.
*Европейското по футбол нито ми е европейско, нито интересно.
*Глупости.
*Излъгах. Излъгах още веднъж. Бях искрен до болка. Отново излъгах.
*Мислих дълго. Оказа се, че да лъжеш е доста лесно и удобно особено, ако преглътнеш морала си с глътка бяло вино. Или червено.
*Мисля да спра да лъжа – това не съм аз.
*Мисля да продължа да лъжа – това отново не съм аз, но е по-лесно.
*Факсът в офиса звънна. Всички сме изненадани и се озъртаме плахо.
*А, да, офисът…
*На път съм да направя нещо, което е против принципите ми.
*Направих го. Не се чувствам гузен, дори напротив – светът е несправедлив и гнусен, а аз не мога да продължавам да бъда гостоприемник.
*Животът, оказва се, е връзки и късмет. Но най-вече връзки.
*Ctrl+S
*Редактирай. Не го прави.
*Купих си часовник – помъдрях или остарях?
*Оставам с впечатлението, че за българските депутати понятието „българи зад граница” се отнася само за онези, които са в Турция…
*Изумяват ме хората, които могат да напишат голям текст, но да не кажат нищо с него.
*The O.C. – отново и отново!
*Не виждам проблем в това да слушам Placebo.
*Защо хората на изкуството винаги са влюбени до болка в леките жени?!
*Младостта е единственият порок, който се променя с времето.
*Простотията не е за кратко, тя е завинаги.
*Когато единственото чувство, което е останало в теб, е самотата…
*Само онзи, който си е порязвал пръста на капачка от бира, знае колко боли любовта.

***

Юли.
*Толкова го чакам този месец!
*Noisy, айде, моля ти се, издай българският GQ – родните парвенюта имат крещяща нужда от нещо, което да ги упътва по модната магистрала.
*Мисля си за отпуска и почивка – от простотията и други човешки пороци.
*Мисля си и за друго: щастието за едни често се оказва статистика за други.
*Ambition makes you look pretty ugly. Кicking, squealing Gucci little piggy.
*Да се влюбиш на инат и насила в някого, за да забравиш другиго, е безмерна глупост, каквото и да си говорим.
*Всеки път, когато натискам бутоните Publish/Tweet/Send получавам по една лека екстрасистола.
*Ако при Борисов 1.0 бяха най-безсмислените министри, то при Борисов 2.0 са най-ненужните.
*Another night unfolds over Old Sofia.
*Само у нас е възможно да вдигнат цената на нещо, което все още не съществува.
*Life’s full of exits…
*Табелите при влизане в София трябва да са жълти и на тях да пише: „Столицата е в цялостен ремонт”.
*Да поразсъждаваме заедно над една несправедливост: както често се получава, очакванията имат злощастната участ да бъдат спъвани отзад от предателствата (ако трябва да използваме футболни метафори, за да сме в тон с европейското), а съдията на живота удобно си затваря очите за такива нарушения, вместо да ги наказва с картони – жълти или червени.
*Току разбирам, че Вежди Рашидов – този, помоему, така неприятен опортюнист, бил посъветвал журналиста от БНТ Георги Ангелов „да не иронизира толкова често държавата, на чиято ясла е и неговата заплата“. Рашидов, имайки склонността да бълва от време на време по някоя и друга дивотия, досущ като някои негови съпартийци, разби сякаш за миг градения с години „демократичен“ мит, че властта не диктува „модата“ в медиите. Туше!
*Понякога ми се ще и аз да заключа като Агатон (древногръцкият поет на трагедията в Древна Атина – знаете, когото сам Платон е увековечил в безсмъртния си „Пир“):
„Човек би рекъл с право: вероятно е да стават и невероятни работи“, но отдавна нищо не може да ме учуди в нашата държавица…
*Ставам преди изгрев и чета „Реторика“ на Аристотел, за да се почувствам и аз поне малко философ.
*В края на тази седмица трябва да се радвам много, а в края на другата – още повече. Да видим.

***

Казах, чухте, знаете, съдете! (по Лизий, „Срещу Ератостен”)

Размисли 8.0: мерни единици

Напоследък, без да има особена причина, се заслушвам в разговорите на хората около мен. Освен повсеместната логорея, забелязах и нещо друго: много мерят тези хора.

***

Въпроси.
Колко скъпа кола караш, колко малко ти харчи и колко вдига? Каква длъжност заемаш в работата и каква заплата вземаш? Каква марка са ти дрехите и колко пари струват? В кой квартал живееш и на кой етаж си? Колко езика знаеш? Колко не знаеш? Ходиш ли на фитнес и колко вдигаш от лежанка? От кой отбор си? А от коя партия си? Ходил ли си на протести и на колко (ах, тази модерност „гражданска активност без кауза“)? Знаеш ли правилото за пълен и непълен член?
И като стана въпрос за член: на кой му е по-голям и с колко е спал?
И още: на коя са й по-големи и на колко е пуснала?
И така нататък, и така нататък. Става въпрос за мерни единици: сантиметри, дециметри, кубици, килограми, квадратура, височина, обем (според вътрешната си убеденост всеки се има за най-най).

***

Изобщо много мери българинът. Ето, днес е 6-ти май – Гергьовден, има военен парад и отново сме разпънали ролетката на комплексите. Това ме наведе на следната мисъл: защо говорим за Световен мир, когато държавите превръщат в национален празник демонстрацията на военна мощ? Не е ли това висша форма на цинизъм? Но и друго: армията не е ли по-малката религия? Десетки, стотици, хиляди еднакво облечени и еднакво мислещи хора, марширувайки като роботи под шапката на военната пропаганда?
Мисли…
Наскоро ме упрекнаха, че много разсъждавам. Ами, мога – затова го правя.

***

Снощи гледах недоразумението „Откраднат живот“ – някакъв български сериал в нелеп опит за реплика на „Спешно отделение“. Получило се е нещо съвсем друго – олицетворение на медицинската действителност у нас, т.е. интриги, любовни триъгълници, шуробаджанащина и неизмерима жажда за търговия, т.е. пари. В този ред на мисли родните режисьори да се замислят и за сериали с имена „Откраднато образование“, „Откраднато правосъдие“, „Откраднат парламентаризъм“ и прочее. Не би било лишено от смисъл, нали?

***

Веднъж ме посъветваха никога да не завършвам написаното с цитат, не било правилно. Аз ще завърша точно с такъв, защото много не обичам да ми казват какво да правя. Особено когато съветът е от хора без капка морал.
И така: Suum Cuique (по Платон).

***

Тschüss.